Blagodarq ti za otkrovenata kritika.Znam 4e moje da se napravi o6te mnogo po tozi razkaz,da se promenqt nqkoi izrazi i dumi,no prosto az taka go vidqh v glavata mi,i go napisah.Ne se mu4ih mnogo da go promenq,za6toto taka 4uvstvah 4e e dobre puk i se strahuvah da ne go razvalq.Mai ne se haresa na mnogo hora.Kakto i da e.Tozi e o6te edin koito napisah po su6tiqt na4in.Malko sum depresirana predi rojdeniqt si den i zatova go napisah(izlqh si 4uvstvatai sega sum po-dobre)Moje malko da si prili4at,no tozi pone e po-dulug. Uspqh da mu izmislq i zaglavie.Daje i da ne se haresa na horata az si gi pi6a za li4no udovolstvie,a ako na nqkoi mu haresa - mnogo 6te se radvam!
Калинката
“15 години на сълзи и страх…”
“Кои би си помислил,че някой ще е толкова тъжен на рожденият си ден?”
“Мислех,че Господ ще ме излекува от тази болест,мислех че щом ме е белязал, значи съм по-различна,мислех че Господ ме обича и ще ми помогне…Каква заблуда…”
Мирая постоя замислена.Изведнъж се ядоса и закрещя:
- Глупачка!Аз съм глупачка!Не искам нищо,никакви значи, никакви грижи!Не искам повече страдания,не искам да виждам тъжни лица!Не искам и да виждам повече калинки!
Тя хвърли възглавницата си по вратата.Един от апаратите запиука силно. Само след миг майка и бе в стаята.
- Какво става?Мирая добре ли си?Пак ли имаш сърцебиене?
“Горката мама.Пропиля живота си заради мен.Аз само и преча.Досега щеше да се омъжи отново ако не бях аз,ако не беше болестта ми.Всички около мен страдат.Даже брат ми ме отбягва…"
"Аз съм чудовище,едно противно,гадно чудовище,което изсмуква радостта на околните…но това само ме кара да се чувствам по-зле. Господи,колко съм ужасна!”
- По-добре ли си скъпа?Хайде да слезем долу и да празнуваме!Не искаш да пропуснеш рожденият си ден,нали?
Мама пренесе Мирая в инвалидната количка и двете излязоха в двора. Той беше затрупан от балони и гирлянди,въпреки че нямаше никoй друг освен тях.Както винаги тортата беше във формата на калинка.Какво да се прави,майка и упорито вярваше,че калинката на гърба на Мирая е знак от Господ и винаги обграждаше момичето с калинки.
- Пожелаи си нещо и духни свещите миличка!
“Какво искам най-много?..Искам всички които са страдали заради мен да бъдат отново щастливи,весели и безгрижни.Искам да изчезна за да не им преча повече!”
Мирая пое дълбоко въздух,но не успя да духне свещите.Задави я силна кашлица.
Очите на мама се насълзиха и тя се втурна да и помогне.След като и стана по-добре и всички хапнаха от тортата,Мирая каза:
- Мамо,имам една молба към теб.
- Всичко което поискаш скъпа.Кажи каква е молбата ти?
- Искам да ме заведеш до морето…искам да го видя за последен,път преди да умра.
- Какво говориш Мирая?Не се чувстваш зле,нали?Моля те,не говори така!
- Просто искам да видя морето.
- Добре.Ларс, ти ще буташ количката,а аз ще взема някои неща.
- Няма нужда мамо,добре съм.
- Добре,добре.Тогава да тръгваме.
През целият път мълчаха.Мирая по принцип не беше разговорлива,мама беше замислена,а брат и не знаеше какво да каже.
- Пристигнахме!
Морето беше изглеждаше мрачно и сърдито,заради наближаващата буря.И въпреки това Мирая беше запленена от гледката.То изглеждаше тайнствено и дълбоко,сякаш я мамеше да се гмурне в него и да потъне,да остане завинаги при него.
- Отивам да купя сладолед,ей сега се връщам.
Ларс спря количката до брега и се обърна да запали цигара.
“Горкият,заради мен така и не успя да откаже цигарите!”
Мирая усети как вятърът я обгръща.Сякаш всеки момент щеше да литне.Винаги когато идваше тук,забравяше за всичко;морето и действаше успокоително.
“Ако можех да се превърна в калинка и да отлетя,да се махна,да изчезна..”
- Ларс,обичаш ли ме?
- Какво… - той се сепна.Разбира се че те обичам,ти си моята малка сестричка, аз винаги съм те обичал.
- Аз също те обичам.Обичам и мама.Затова не искам повече да страдате заради мен…
- Какво говориш?Няма такова нещо!
- …затова ще се махна,ще изчезна завинаги.
Тя почувства как и става леко,как болката и тъгата и изчезват.
- Сбогом…
- Не си прави такива шегички с мен Мирая!Ларс се обърна.
- Мирая? Какво по дяволите…Къде…къде си???
Мама дотича запъхтяна.
- Какво стана Ларс?Къде е Мирая?Какво си и казал?Къде е тя???
Ларс стоеше безмълвен.
- О боже,детето ми!Къде е малкото ми момиченце?Изгубих я,изгубих я…
- Тя каза че ще си отиде завинаги,че не иска да ни пречи повече.
- Какво искаш да… - тя спря по средата на изречението.Ярък лъч светлина прорязваше облаците и осветяваше инвалидната количка на Мирая.
Една калинка кацна на пръста на плачещата жена.
P.S.Ne ne sum v invalidna koli4ka i ne sum bolna ot rak na drobovete ili to kakvato i da e bila neizle4ima bolest
.
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
