|
Тва започна като домашно по английски през далечната 2004 година. Темата беше "Ако бях невидим..." и докато всички останали прочетаха какви ли не детинщини... (все пак си струва да се отбележи присъствието на огромен брой невидими момченца в бани и женски тоалетни... да ми имате съучениците) аз се подхилих с блясък в очите и им прочетох своя шедьовър контрастно озаглавен "Ако бях видим...". След като разплака даскалката, стигнах до заключението, че го бива. Няколко месеца по-късно го преведох за конкурса на Сивостен. Спечелих, значи наистина го биваше.
Сетих се за това и за обещанието си да постна нещо за няколкото фена дето заформих и тука в контекста на 1-2 нови конкурса, в които смятам да участвам и викам "Що да не ви почерпя и с тоз разказ?". За жалост изгубих оригинала на английски и затова тука ще се радвате само на превода.
-----------------------------------------------------------
Това е историята на едно момче, което всички сте виждали, но всъщност не познавате. В училище той винаги сяда някъде по средата, не най-отпред, но не и съвсем на последните чинове. Тих е, рядко изказва мнение, никога не отговаря на въпроси насочени към целия клас и винаги запазва собственото си мнение, когато има такова, за себе си. Той лесно се вписва във всяка тайфа, защото не създава проблеми и постоянно се опитва да е част от нещо по-голямо. Но истината е, че няма нито един истински приятел и мисълта за това често обсебва съзнанието му в мрака на нощта.
Всичко в това момче крещи “Посредствен” и той го знае. Мрази го. Той мрази много неща, неща, които му показват, че той не е нищо специално. Има си брат, той е артист, има собствен уникален външен вид, уникално поведение, уникален вкус и уникален стил. Господи, как мрази само този свой брат. Но дори в тази си завист и омраза, той не е уникален, защото тя си е там от незапомнени времена, още от деня, в който Кайн пръв отне живота на брат си.
Всяка вечер момчето заспива с мисълта как утре ще направи нещо различно, ще мисли различно, ще се държи различно и ще шокира всички. Тогава те най-накрая ще трябва да го забележат. Но на сутринта всичко това изчезва и деня минава по същия скучен начин, по който са преминали и всички останали дни преди това:
Той се измива и хапва без да бърза, защото знае точно колко време ще му отнеме всяко действие от този непрекъснато преповтарящ се цикъл. Грабва чантата си и поема към училище. Някъде там по пътя, той спира и се вглежда във витрината на магазин чудейки се: “Как може някой толкова невидим да има отражение?” Мисълта пробожда сърцето му и той си обещава, заклева се, да промени всичко това, но вместо това просто продължава напред и отново се изгубва сред тълпата.
Всеки ден – всичко е еднакво. Същите лица, същите думи, същите мисли и същата болка. Той вече не се вглежда във витрините. Страхува се, че следващия път няма да успее да различи дори онова бледо отражение на обикновенно момче сред тълпата. Всичко това се натрупва вътре в главата му, през ума му все по-често преминават страховити мисли и фантазии. И един ден – БУМ!
...Мъжът му подаде вестника и отмина, а смехът на момчето го догони надолу по коридора. Най-накрая бе успял – вече не беше невидим. Нищо друго нямаше смисъл, не и сега, когато бе получил това, за което мечтаеше. Той откъсна част от първата страница и старателно я залепи над огледалото, от което му се усмихваше едно различно момче – рошаво, мръсно, с измачкани дрехи, но и с блясък в очите, момче, на което всеки би обърнал внимание. Без да спира победния си смях, той накъса на ленти чаршафа от леглото, уви ги една в друга и преметна единият край през решетките на прозореца. Смъртта настъпи бързо, само с едно изпукване и врата му се пречупи. Последното, което видя бе окачената статия: “Момче убива съучениците и учителката си!” А последната му мисъл го отведе усмихнат сред мрака: “Няма да забравят това! Няма да избледнея! Никога вече няма да съм невидим!”
_________________
(not available at this time)
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
(и в двата смисъла)
.