Както бах обещала ето и изява и на моя милост.Приятно четене, а аз отивам да обърна едно...Да понеса критиката по-лесно не за друго.
Криле
Залез.Онази част от деня когато всичко е особено.Някак магично.Слънцето е така ниско на хоризонта,че сякаш целува земята .Но не е точно целувка-те просто докосват устните си през червеникави мъглести облаци.Целувката е толкова лека-като дихание.Сякаш ви докосва крилце на гълъб.Или листенце на роза.И в същото време тази целувка е толкова страстна,че облива белите облаци с червенината на своя греховен огън.
Залез.Иде моя залез,а аз не съм готова да поема пътя си.Не ,не още.Не и докато не споделя тайната си.Тайната, която нито децата,нито внуците ми знаят . Тайната,която само ти -непознатия-ще научиш.Не те моля да запазиш тази тайна. Дори не желая да разбереш ,защо съм постъпила така.Просто…Просто седни и ме изслушай.
Това стана преди много години.Тогава бях все още млада,хубава и лудо влюбена в годеника си.
Двамата бяхме решили,че това ще е последното ми дело.После щяхме да се оженим и да имаме много деца.Както и стана.
Но, да се върна към историята,защото знам,непознати,времето лети и не те пита.
Самото дело наистина бе трудно от страна на адвоката.Мъж бе убил жена си,защото тя (според думите му) не му давала да лети.
Е,аз бях прокурор,така че моята работа бе малко по-лесна.Още щом чуеха историята му садебните заседатели щяха да заемат моята страна.
И все пак аз цял ден се подготвях за делото-моето прощално дело.
Бях прочела почти цялата документация,когато се почувствах емоционално изтощена.Сякаш някои се опитва да натика паве в гърлото ми.Четях ,а не разбирах как някои ,който е бил женен щастливо почти 10 год.,може да се събуди една сутрин и да убие жена си с възглавница.И после ,този човек да няма никакви психични отклонения нито преди,нито след убийството.
Не разбирах този човек.Не знаех дали дори той сам себе си разбира.
Събрах всички листи от бюрото си-листи пазещи един човешки живот-и ги сложих в куфарче.Щях да умувам над тях по-късно.Излязох от строгата задушна сграда на съда с известно облекчение.
Краката ми сами ме водиха и така пристигнах в някакъв парк.
Стъмняваше се и всичко бе обвито в приятна дрезгавина.Онзи вълшебен момент когато слънцето е вече залязло,а луната още я няма.В този момент сякаш чуваш забързания пулс на града.Сякаш усещах диханието му с ветреца.И всичко е толкова митично,и толкова реално,като в сън.
Аз просто стоях на една пейка и чаках града да заспи с деня и да се събуди с ноща
Жадно дишах прохладния въздух,а очите ми просто гледаха пространството наоколо без да го виждат.
И тогава сред пожълтелите дървета и забързаните минувачи го видях-един мъж.
Не някой слезнал от кориците на модно списание ,но въпреки това красив по свое-му.Имаше дръзко извити устни и твърда волева брадичка.Черна коса и черни,гъсти вежди.Но това,което най-силно привличаше да го забележиш бяха очите му- в един миг бяха буреносно сиви облаци,а в следващия като синьото небе на новия ден- кристално чисто.
И той гледаше в нищото ,но в различно нищо от моето.Сякаш искаше да скочи и да потъне в земята кати през вода.
Изглеждаше като митичен войн-строг и суров ,но и като ученик -крехък и плах
Изведнъж -не знам защо ,та аз дори не бях помръднала -той вдигна глава. Погледите ни се срещмаха и сякаш за миг времето спря.Чувах само сърцето си, което отмерваше тактовете.
Туп
Туп
Туп
И с всяко ново "туп" ние се опознавахме все повече и повече.Като стари приятели ,които не са се виждали от години.
След това също тъй изведнъж времето тръгна с нормалния си забързан ритъм , а въздуха се изпълни със звуците на заспиващия град.
-Изглеждате тъжен.Добре ли сте?!-първа наруших мълчанието аз.
Мъжът не отговори веднага.Сведе поглед сякаш за да се скрие от мен и да помисли.Когато заговори гласът му бе плътен и меланхоличен.
-Не,не съм добре.Най-сетне съм свободен,свободен да летя .А не мога.Крилете ми... не мога да ги използвам.Не мога както преди да летя с тях .Сега те са счупени и за нищо не стават.
Помислих ,че се шегува .Погледнах в очите му.Не,не беше шега.Те си останаха някак тъжни и замислени.Реших да го ободря ,за това казах:
-Вземете назаем нечии други крила!
Той се усмихна горчиво.
-Не,не е толкова лесно.Малко хора имат крила.А и тези ,които ги притежават пазят своите ревностно.
-Аз ще ви дам своите.
-А имате ли?
-Има само един начин да разберем-накарайте ме да полетя!
Седяхме в малко ресторантче със стени боядисани в жълто и синьо.Имаше и много изкуствени цветя.Вечеряхме и пиехме вино.
-Е ?-казах аз,когато почти се бяхме нахранили.-Ще ме научите ли да летя?
Той отново ме погледна тъжно с меланхоличните си очи.Приличаше на млад творец решил да се самоубие.
-Не мога!Вие трябва да се научите!
-А вие как успяхте?
-Ами…-той отпи от виното си и сплете пръсти преди да започне да разказва.
…бях дете на самотна майка.Баща ми я напуснал преди да се родя.Майка ми от мъка се пропи.Често се затваряше в стаята си с бутилка алкохол.Аз бях много малък-две три годишен.Представях си как ставам,отварям вратата,влизам вътре и я прегръщам.Как я утешавам и й казвам ,че всичко ще се оправи.Майка ми умря когато бях на четири.Докато беше жива нито веднъж не ме прегърна ,нито ми каза добра дума.Все ме гледаше от ръба на чашата с безразлични очи.Както и да е. След като тя умря ,аз бях осинивен от бездетно семейство на средна възраст.Те ми даваха всичко ,което искам,но забързани в своето ежедневие,те забравиха ,че се нуждая и от любов.Тогава аз пак "политах" към свят, в който имах семейство което ме обича и много приятели.Но в действителния живот нямах приятели.Всички ме отбягваха ,така че аз все по-често и по-често трябваше да летя.Накрая аз изобщо не докосвах земята.А и защо ли да го правех?Нямах семейство,нямах приятели…
Но…дойде момента ,в който се влюбих в едно умно и красиво момиче.Всичко бе прекрасно-тя, чувствата ни един към друг,всички залези и изгреви,които посрещахме заедно.Ожених се за нея и това беше прекрасно.Но постепенно започнах да осъзнавам ,че тя все по-често и по-честоме връща на земята.Започнаха да ме вълнуват съвсем обикновенни неща като цвета на завесите и седмичното меню.В началото не си давах сметка,че така тя убива част от мен.Но с течение на годините ми бе все по-трудно и по-трудно да летя, а и жена ми ме възпираше.И така до един ден, в които тя си…отиде. Отново се опитвах да полетя ,но не можех.Разбираш ли,тя бе довела сивото ежедневие със себе си,но не го взе след като си тръгна.И точно тази сивота пречупи крилете ми.Сивотата,монотонността на ежедневните проблеми.Съпругата ми ме върна при тях-там от където бях тръгнал.А сега не мога да продължа.
Той свърши разказа си.Гласът му бе изтънял от вълнение ,а очите му обхождаха трескаво всичко наоколо.Той взя ръцете ми в своите и ме погледна с мистичните си очи,които сега изглеждаха шоколадови.
Сведе поглед.
-Страх ме е.-прошепна като пусна ръцете ми.-Страх ме е ,че никога няма да полетя отново.
Приличаше на малко дете,което има нужда да бъде утешено.Протегнах ръка и го докоснах по бузата.Той отново ме погледна.Очите му бяха толкова тъжни, а той толкова уязвим,толкова крехък…
Хванах го за китката и прошепнах : "Ела".
Отидохме в моя апартамент.Настанихме се на пода в дневната.Той завърза очите ми с един копринен шал ,който намерих на дъното на гардероба , и ме попита какво виждам.Щях да отговоря: "Нищо нали съм с вързани очи",но не исках да убивам надеждата в гласът му.
-Виждам…-започнах аз.-Виждам…лед!-изтърсих първото което ми дойде на ум,но всъщност виждах само черен фон.
-Лед!?-повтори той някак учудено.
-Всъщност ледена пързалка.От онези,нали се сещаш,върху които се пързалят хокеистите,фигуристите и други подобни.Има…
Не можех да повярвам-наистина имаше лед!Наведеох се и го докоснах с длан.Усетих хладнината с пръстите си.Бе толкова реално,че се изплаших.Свалих превръзката от очите си,но това не помогна.
-Опиши ми какво виждаш-каза мъжът.
Чувах гласът му наблизо,но не го виждах.Изведнъж се почувствах толкова сама.Страха сгъстяваше кръвта във вените ми.Явно усетил страха ми той постави ръце на раменете ми и каза:
-Успокой се!Само ми опиши мястотокъдето си и всичко ще бъде наред.Обещавам!
-Виждам пързалка.Има много хора.Различни хора.И всички гледат към мен.Сякаш ще ме изпият с очи!Те искат…Те искат да ТАНЦУВАМ!!!Но аз не мога да танцувам!!!Дори не ъмея да се пързалям.
-Спокойно.Не се паникьосвай-говореше ми като на някое дете пред вратата на зъболекар.-Къде съм аз, намери ме и ще ти помогна.
-Тук си,но не те виждам.О,боже,вече чувам музиката!
-Бавна.Като сърце което бие бавно,много бавно.Успокояваща.Лежа върху леда, а ти си близо до мен.Не те виждам,но те усещам.Зная че си там.
Музиката забърза.Той се приближи бавно до мен.Докосна ме по рамото съвсем плахо.После рязко ме хвана през кръста и ме вдигна високо горе над главата си.Няколко мига стояхме така застинали.След това той започна бавно да се пързаля като постепенно ме свяляше надолу.Краката ми,обути в кънки с остри върхове ,докоснаха леда.Чувствах се толкова свободна-сякаш мога всичко.Отдалечих се от него и започнах да правя красиви умопомрачаващи пируети.Не мислех как ще се приземя върху краката си. Не мислех даже дали ще се приземя.Трябваше да скоча да отида по-нагоре и по-нагоре.
Той ме хвана .Държеше ме като булка.Започна да се върти.Върти.Върти…Спусна ме на земята с елегантно движение като хвана десния ми крак и започна даме дърпа назад.Аз вдигнах левия си крак,който се изви като арка над главата ми,и поставих ръце на леда.Така се пързаляхме няколко безкрайни мига.След това той пусна крака ми.Без да отдръпвам ръце от леда изправих тялото си с главата надолу.Направих мост, а той мина внимателно отдолу дори без да ме докосне.Остана да лежи като труп върху леда.С бавна стъпка се приближих до него и ридаеща рухнах до него на леда.
И …всичко свърши.Изчезна музиката,изчезна публиката,изчезна ледът…Отново се оказахме на пода в малката ми дневна.И всичко беше както преди.И не беше…В мен бе останало чувството ,че мога всичко.Сивото ежедневие не съществуваше.Не ме интересуваха дребните хорски проблеми.Аз бях полетяла!
Аз бях полетяла!
На следващия ден в съдебната зала стоях и слушах отново историята на този окаян човек.Стоях, а всъщност цялата треперех.Мълчах, а исках да извикам пред целия свят,че той не е виновен.Че не е убил жена си,а напротив.Тя всеки ден е убивала нещо в него.Всеки ден,малко по малко е убивала крилете му.Не казах нищо.Не направих нищо.Човека загуби делото.Присъдата му бе доживот.
И знаете ли какво ми казаха очите му докато съдебния притав го отвеждаше?Те ми прошепнаха: "Благодаря ти!Благодаря ти,че ми даде живот".В този миг те не бяха тъжни,меланхолични или замислени,а будни и пълни с живот.Ако човек в този бе погледнал в очите му би си помислил ,че е спечелил голяма награда,а не че отива в затвора.
Но никой не го погледна в очите.Всички бяха забързани в сивото си ежедневие.Тях ги вълнуваха въпроси за цвета на пердетата и седмичното меню.Те никога не бяха летяли и нямаше да полетят!
А аз бях полетяла!
Това бе първия и последен път ,в който летях.След това дело се омъжих и родих деца.Бях щастлива отдадена на малките си проблеми и сивото ежедневие.А колко исках отново да полетя!Но не посмях.
Бе ме страх,че сивотата бе счупила крилете ми.
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
как да ти кажа,този твой разказ винаги адски много ми е харесвал.А и ти сама знаеш преди колко много време го прочетох за пръв път и сега осъзнавам и колко точно ми е повлиял тогава.Да ти призная май наистина ставаш за писател , а ти тогава не беше ли на 15?Както и да е,точно този ми е любимия твои разказ барабар с историята за Лексъс.Продължавай да пишеш винаги толкова вдъхновено!Надявам се този коментар да ти е харесал, поне не запо4нах с "Ами много е хубаво." 
Незнам дали и при другите е така,но го про4итам и препро4итам на 1 дъх това... Бива си те.Гоу гоу гоу в същия дух. 
