Това е най-дългото ми писание, изчаках да дойде ваканция да го пусна та ако някой има нерви да го изчете
И отново е
Посветенo на много скъп за мене човек. Дръж се
ти си боец, ще се справиш
Деца на ангели
Вселената! Какво е това? Имали начало, има ли край. Каде е нашто място в неа? Въпроси, въпроси.
Аз не харесвам въпросите, а отговорите. Полезни са. Аз бях щаслив да се запозная с един човек, човек който ме хрърли в тъч.
Той ми даде много отговори, обаче така и не разбрах как се казва. Той ми спаси живота. Длъжник съм му, не само заради това.
Тоя човек ми даде сили да направя първата крачка. Сега съм с момичето на живота ми, балгодарение на него.
Като всяка история и тази си има начало.
Началото за мен беше един хубав понеделнишки ден. Станах, обръснах се. И ритъално започнах да се зяпам в огледалото. 10 минути
всяка сутрин. Не знам защо го правя, първо вниманиято ми се отклонява от грамадния нос. боже какъв цепелин. Още малко и ще излети.
пъпки, и още пъпки. Мразя пубертете, но още повече мразя живота си. В училище е ад, ако изглеждаш като мен. Кльощав, висок с дълга
черна коса която скрива лицето ми. По обясними причини.
-Хайде Били слизай на закуска.
Ух майка ми, по принцип е свясна, като изключим дневните посещения при директора. Тема на обсъждане "Как се справи Били днес"
-Идвам мамо!
Не се провикнах, казах го съвсем тихо, както всеки път.
-Надявам се днес да се представиш добре на испита по физика...
Още от стълбите ме почва.
-...не можем да си позвалим слаба оценка, малко остана...
-До смъртта ми.
-Каза ли нещо?
-какво има за ядене.
-Палачинки със сироп.
Започнах да ям все едно няма утре, знам че като свърша ще трябва да хода на училище.
-тук ли си още.
Баща ми влезе в кухнята, връзвай ки си вратовръската. Пак бързашв, той непрекъснато бърза.
-Слъпа...
Майка ми се втърна да го връзва, все едно няма утре. Пак забрави закуската на Мелинда. О, Мелинда. Най хубавото момиче в училище се
случи да ми е сестра.
-Били помогни на сестра си...
Да й помагам в какво, само трябва да си сложи храна. О, да забравих, тя не може. Домакински инвалид.
-Да мамо...
Докато ме изпращаше опяванията не спираха. Отвръщах със златната реплика "да мамо' и продължих пеш към даскало.
На слушалките дънеха метъл групи, а аз въвря бързо...закаснявам. Не, "безупречното ми училищно досие ще бъде съсипано". За миг вниманието
ми се отклони. Видях висок як мъжага облечен в искрящо бяли дрехи да ходи по средата на плътното.
-Мръдни си бе, ще те удари нещо!
Извиках силно и той ме чу. Погледа му беше смазващ, чист масивен поглед ме разцепи на две. не мислех че има такива хора, Тоя беше като
излязъл от фантастичен филм.
-Ей.
Спрях се.
-Чакай малко.
Обърнах се а той вече беше до мен.
-Търся един човек.
-Браво на теб.
Започнах да ходя по бързо, а тоя върви до мен.
-Търся...
Прекъснах го преди да успее да се доискаже.
-Слушай какво, нямам време, ето ти 2 долъра, куписи нещо.
Тупнах го по рамото и си продължих. Стигнах да класната стая вече закъснял. Г-н Шмитски не пропусна да наблегне на това.
След публичния бич, слезнах да си взема нещо за ядене. Поздравих отлъчените и се отправих към двора.
-Момче.
Обърнах се и тоя пак беше срещу мен.
-Забрави си това.
Подаде ми 2 та долъра и се обърна да си ходи, стана ми страшно кофти.
-Кой търсиш.
Тоя спря и без да се обръща отвърна.
-Дъщеря си.
Да не поверваш, имал дъщеря. Прилича на градинска фея с снежно бели одежди.
-Как се казваш.
Той се върна и ме потупа по рамото и ми каза нещо за съдбата и за това че то няма занчение. След пак това се обърна и си продължи.
Погледнах смачканите долари в ръка и се замислих.
-Мога да ти помогна да я намериш.
-Как?
-Ела с мен.
Започнахме да вървим надолу по улицата, колите фучаха покрай нас, а той ги наблюдаваше с интерес.
-Та от каде си?
-От много далеч.
Разговора замря, чакаш да ме попита каде утиваме. Но той не го направи. По едно време прелетя самолет. Той се спря и започна да го дледа
с още по голям интерес.
-Самолет. Не си ли виждал.
Осетих се че тона ми е малко груб. Но той не ми обърна внимание. просто си стоеше и гледаше как самолета се скрива зад хоризонтта.
-Стигнахме.
Заведох го в градската библютека. познавах се с директора й. Всъщност майка ми го познава. Уреди си връски там за да мога да се образовам по
добре. Но всъщност имам безплатеи интернет.
-Как се казва?
Включих компютъра, а той започна да го разглежда.
-Ашура.
-Това е Японско име. не ми приличаш на японец.
-Каде е Япония.
Щях да се засмея ако погледа му не беше толкова сериозен.
-Сега ще ти я покажа на картата...
започнах да търся, а той следеше всяко двъжение на пръстите ми по клавишите.
-По от далеч....още.
Изображението от карта на Япония в Тихи океан стана на карта на света.
-Каде точно се намира...Ашура, можеш ли да ми покажеш.
-Трябва да влезна в базата данни на японското правителство. Там има информация за много хора, можем да извадим касмет. Как й е цялото име?
-Не знам. Не съм я виждал от бебе.
Тоя човек ме заинтересува силно. Беше много странен, прекалено странен. Не беше луд. но прекалено странен, дори за американските стандарти.
-Колко време ще отнеме търсенето.
-Доста.
-Направи го малко.
-Не мога, това е база данни. Ще отнеме поне 3 дни.
-нямам 3 дни.
-Ами ако бях в Япония щеше да е по бързо. В Токио.
Казах последното изречение с ирония, но той май не разбра.
-А Токио каде е?
След като разгледа картата внимателно смъмри нещо и се изправи.
-Добре тогава.
Хвана ме за дрехата и ме вдигна като перо.
-Да въврим в Япония.
-Пусни ме бе човек, луд ли си?
-Каза че ще е по бързо ако си там, за това утиваме там.
За миг всичко ми стана черно пред очите, не ме беше одарил, нито ми беше сложил нещо на главата. Просто всички около мен изчезна. За няколко
секунди си помислих че сънувам. Но това не беше сън, Бях в библютеката и си седях пред компютъра. търсех дъщерята на един странник. Да знам
свучи щуро.
-Ок, знам че това е шок за теб.
-какво направи бе.
Станах и започнах да му викам.
-Да не ми даде някакъв наркотик.
-Не.
-Тогава какво беше това.
Вниманието ми се отклини от една рипка, която плуваше в аквариум зазидан в стената. След като задоволи любопитството си изчезна.
Огледах се. Това не беше градската библютека в Денвър. Приличаше за аквариум зала. Гледах ги по едно предаване за Япония.
-Сега ще ти обясня...
Започнах да викам със все сили. Започнах да бягам, отворих масивна врата и започнах да се изкачвам по едни стълби, без да спирам да викам.
не помня колко се изкачвах, но по едно време стълбите свършиха и отворих друга масивна врата. Слънцето ме удари в очите, за малко не можех
да виждам. Разтърках очите си. намирах се на покрива. Започнах да търся стълба надолу.
-Няма страшно.
Обърнах се и той беше там. Застанал на ръба на зградата.
-Какво направи?
Изкрещях го все едно виках на дете.
-Като мо помигнеш да намеря Ашура, ще те върна обратно.
-А ако не искам да ти помагам, ами ако искам да се върна веднага.
Той се усмихна, разпери ръце и босите му крака се отделиха от ръба. През мен мина гореща вълна. Задичах се до ръба и погледнах надолу. Нямаше нищо.
Беше много високо, обаче него го нямаше. За миг си помислих че се е хванал за некой перваз и се е шмугнал в съответната стая. Изведнъш некой ме хвана за
рамото. Тоя беше уцелял и някак си стоеше зад мен. Стоях и го зяпах. Не можах да обеля и дума.
-Ами в този случай ще те върна обратно, но никога няма да разбереш кой съм, или как направих това. Виш какво ще направим. Ще ти дам правото на избор.
Можеш да избереш, или да се въреш като между временно изтрия паметта ти за нашата среща или да ми помогнеш и аз ще ти отворя очите.
Тогава се обърна с гръб, скръсти ръце и зачака. Започнах да мисля, и тогава ме удари. Токио тауър ми се блещеше настеща. И това не беше илюзия.
Започнах да зяпам пострийката, някаде след около 10 минути той получи отговора ми.
-Ще.....ще ти помогна. Но искам отговори.
Изфъфлих продължавайки да се блеща срещу черно бялата кула.
-Чудесно.
Излязохме на улицата и започнахме да вървим. не смеех да го попитам нищо, не му бях помогнал все още и не знаех дали въобще ще успея. Хората по улицата
бяха толкова спокойни, зарити във свойте малки грижи. Завихме по една тъмна малка уличка и се насочихме към дъното й. Подминавахме контейнер подир
контейнер.
-Стигнах ме.
Видях пробит и едвам блеждукащ китайски фенер. Окачен на една врета, на нея пишеше "Човек е това което се направи сам". Той почука.
-Кой е!
-Аз съм.
Вратата се отвори и на среща ни стоеше една много стара и набита бапка.
-Подранил си.
-Водя подкрепление.
-Провери ли го?
-Да. Чист е.
Тя ме погледна. Започна да се чеше по главата и продължи.
-Сигурен ли си че е законно.
-Да. Говорих с шефа, няма проблем.
-Влизайте тогава.
Вратата се отвори и ние влязохме. Несъответстващо на възрастта си старата жена вървеше доста бързо. Минахме по тесен и дълъг коридор осеян с огледала.
Бяха с еднаква големина и форма. Един човешки ръст. Стигнахме до края на коридора, там имаше дървена врата.
-Как вървят нещата? Има ли пробив?
Бапката извади огромна връска ключове и отговори на въпроса на странника.
-Мнееее като заспали са. Изглежда че последния път яко си ги раздрусал.
Засмя се силно, но на мен вниманието ми се прикова от огледалото до нас. беше черно и нищо не се виждаше. Проближих се и видях собственото си отражение.
Разговора на бабата и странника започна да ми се губи, вече не ги слушах. Бях като обсебен от това огледало. Гледах се, но не като преди. Сега беше различно.
Отражението ми изглеждаше променено. Започнах да се приближавам до него, имаше нещо в окото ми. Зеницата ми, като чели мърдаше, не светеше. Видях нещо което
не трябваше, не неможеше да виждам. Видях Галактика, с безброй звезди, започнах да се приближавам до нея. Видях как се гмурвам в образа, започнах да се движа
с прекалено голяма скорост, звезди профучаваха околу мен, но аз не им обръщах внимание, центъра на галактиката беше моята крайна дестинация. Звездите започнаха
да се движат още по бързо...
-Хайде.
Изведнъш се дръпнах от огледалото, разтърках очи и се огелдах. Бях все още в това мъзе. Огледалото си беше там и изглежда че отразява цялата стая, всяка една светлинка.
Защо беше черно? Какво видях?
-Идвай, нямам много време.
-Идвам.
Съзнанието ми се избистри. Вече виждах нещата по добре, вече не ми трябваха отговори.
-Компютър.
-Да.
Влезнахме в малка стая и на маса мигаше черен компютър.
-Започвай.
Седнах и хакнах базата данни на японското правителство. Странно. Трябваше да е изолирана от интернет. След като хакнах толкова лесно, сигурно този компютър е свързан
с тяхната мрежа.
-В Токио има 89 543 момичета които се казват така.
-Тя сега трябва да е на 18.
-3 000.
-Има руса коса, дълга руса коса и сини очи. Ето снимка.
Подаде ми малка обгоряла и бледа снимка, явно пазена с години. Не нея имаше малко вързопче с русо перчемче и голями сини очи. Беше прегърнато от осмихната жена. Красива,
с дълга черна коса.
-Резултата даде 2 резултата. Ашура Кенширо и Ашура Мино.
Той се наведе и започна да гледа двете снимки който диспеитнах на монитора.
-Тази.
Посочи едното момиче. И се усмихна на бабата.
-Ашура Минно. На 18 години ученичка в най-голямато частно училище в Токио. Има само високи оценки, само нейния успех надвишава успеха на целия випуск. Каде отиваш?
-Да я намеря.
-Не може така. Какво ще й кажеш?
Той ме погледна като враг. Очите му се напълниха с ярост.
-Така само ще я изплашиш. Тя живее на този адрес, ще отигем при нея, но няма да й казваш нищо. Разбираш ли точно сега и трябва проблеми.
-Момчето е право.
Бабата се намеси. Приближи се до снежко и започна да му шепне нещо. Тоя явно се оспокои.
-Да вървим.
-Не сега утре.
Като чели знаеше че ще кажа това. усмихна се и излезе.
-Момче, ти си добър човек.
-Така ли.
Запътих се към вратата.
-Не забравяй, живота крие много изненади.
-Да знам. и част от пакета услуги е непознат човек с чисто бяли дрехи да те мести от град в град със скоростта на светлината.
-О, той може мого повече.
-И какво може.
-неща който се си и сънувал. Това е само частица от неговата мощ.
-Кой е той.
-Последния хуманист на света.
-В света няма хуманисти.
-Той не е от този свят.
-А от каде е?
Отворих врата и погледнах бабката. Тя седеше на масата силно омарлушена, навела глава. Дали не ми отговори защото вече беше казала прекалено много или просто нямаше
сили да продължи, мен не ме интересуваше.
Затворих вратата и излязох навън. На небето нямаше нито едно облаче, не го бях забелязал. Хоара бяха щастливи. Усмихваха се. Излязох на улицата. Хора бързаха за някаде,
други се разхождаха. Токио беше невероятно красив град. улиците...чисти, дърветата искрящи. Фонтани. Изобщо не съм осетил как се рахождах вече 5 часа. Слунцето вече започваше
да залязва.
Намерих едно възвишение до една от фабриките в Тойио. Слънцето залязваше зад комините и аз се облегнах на величествения дъб, растящ точно отгоре на хълмчето.
Красота! Никога не бях виждал такова преливане на цветове и сенки. Залеза у нас не беше такъв. Погледнах в ръцете си, извенъш ми се приска да напрая нещо. Нещо велико.
Чувствах се безсилен. От каде беше взел всичката тая сила. Как я използва.
-Как?
-Кое?
Погледнах в короната на дървото. Нашия човек седеше и гледаше вече скриващото се слънце. Пиеше нещо.
-Вода?
-Не, благодаря.
Станах и корема ми се вкючи в разговора. изкъркори толкова силно че сигурно нощната смяна във фабриката са го чули.
-Ела, да хамнем.
***
Разкъсвах сандвича като лешояд, труп.
-Как се казваш бе човек?
-Знаеш ли како е Вселената.
-Да едно много голя нещо.
Започнах да смуча сока през сламката, збучно.
-Ха, да така е.
-Хапни нещо.
-Аз не ям.
-Сандвичи ли.
-Нищо.
-Как така.
-не съм глладен...вече не.
Заби поглед в масата.
-Да забравих, ти си всемогъщия...
-Не не съм.
-...кралят на вселената.
Тогава той започна да се смее. Не да се смее ми направо да се хърчи от смях.
-Тала ли мислиш?
-Да...
падна от масата без да спира да се смее.
-..защо се смееш.
-Толкова...толкова много време. И ти си първия който ми вика така. Чу ли го шефе.
Погледна тавана и разпери ръце...имаше сълзи от смях.
-Кой е шефа?
-Шефа е много по...
Тогава едно сервитиорче дойде и му прошепна нещо. Той избърса сълците от очите си.
-Цял ден. Е все някога трябваше да свърши.
-Какво?
-Искаше отговори, ела с мен.
Той стана и се запъти на някаде. Аз пак погледнах ръцете си, бяха празни. Отново се появи това чувство. Станах, платих сметката и го догоних.
***
-Кога?
-Преди 2 минути.
-Колко?
-Само един.
-Дошъл е лично?
-Това е капан.
Двамата с бапката обсъждаха нещо, а аз пак блуждаех. Едно огледало стоеше точни до мен. Искаше ми се да го погледна. Завъртях се, потъпках земята и го погледнах.
На него нямаше нищо, ногмално огледало.
-Не там, тук.
Нашия човек стоеше пред последното огледало в редицата. Когато се приближих видях че е черно. Матово черно.
-Тръгваме ли?
Искаше ми се да попитам "каде" но вместо това кимнах с глава. Той се усмихна и ме гепи за яката.
-Сигурно се майтапиш с мен.
Всичко стана черно, но защо ли това не ме изненада. Този път беше много по кратко.
Свестих се. Видях цвете, красиво цвете във всикчи цветове на дъгата.
-Каде ме изтърси сега?
-Там.
-А?
Главата ме болеше. Обаче оспях да стана. Започнах да си чеша черепа.
-Погледни...там.
-Мама му стара.
Огромно кълбо от светлина се засилваше към нас.
-Искаш да знаеш кой съм аз! Искаш да знаеш моето име! И това с какво ще ти помогне сега.
Защпчна да се навежда напред, изведе ръцете пред гърдите си.
-Искаш да притежаваш мощ, и за какво ти е на теб? А?
-Аз...
Светлината ставаше все по ярка. Крясък проряза въздуха, земята почна да се тресе. Околу него за появи мараня. Въздуха се нажежи.
-Сега ще видиш не кой съм аз, а срещо какво се боря.
Тогава кълбото от светлина се удари в ръцете му. Енергия, и светлина се сляха за да се роди експлозия, равна на смъртта на хиляди звезди едновременно.
Яви ми се образ на красива жена. и тя болечена в снежно бяли дрехи. Сигубно има забрана да се носи нещо различно знам ли, но на нея й отиваха. Имаше дълга черна коса.
Бях я виждал някаде.
-Ти...си различен. Винаги си го знаел. Винаги си знаел че мястото ти не принадлежи тук.
Не знаех как да отговоря, за това само я гледах. Когато тя се усмихна аз изпаднах е екстаз. Никога не бях виждал такава красота. Залеза от преди малко, не можеше
да се сравнява с гледката пред мен.
-Знаеш че нещо не е наред.
-В какъв смисъл?
-Ти имаш призвание. Трябва да го заместиш, вече е много стар.
-Кой белчо ли.
-Името му не можеш го произнесе, защото ще три трябват 1 000 години.
Тона й беше жестоко сърдит. Опитах да се се извиня.
-Как тогава да му викам?
-Това не е важно.
Тя започна да се приближава.
-Ти си следващия.
Целуна ме по челото. Почивствах нещо което ме полази по цялото тяло...под кожата ми.
-Сега ще разбереш всичко.
***
-Момче...не незаспивай пак...мамка му.
***
-Момче.
-Какво стана?
-Видя се с нея нали.
Радваше се като малко дете.
-Да. Видяли си я нали?
-Да..видях момиче, не жена цялата в бяло. Абе вие хора...
Изправих се и изтупах прахтта от дрехите си. Той ме съзерцаваше като малко куче.
-..друго не носите ли?
-Не. Нямаме време да избираме какво да носим. За това просто носим ено и също.
-Кой сте вие хора.
-Ние сме деца на ангели.
-Моля?
Не че не го чух, просто не исках.
-Сега няма време. Виш.
-Аааа не не искам да виждам повече неща. Искам в нас.
-Вече е късно за това.
В далечината се появи човек. Ръцете му пушеха. Носеше чисто бяла маска, без отвор нито за очи, нито за уста. Коста му беше дръпната назат, каточе ли е карал много бърз мотор
или бомба е гръмнала в лицето му.
-Бързо. Какво ти каза.
-Че ще трябва да те сменя.
-Пенсия.
Пак започна да се смее.
-Кой е тоя чешит?
-Аз му викам Черния Цар. Казват че е първородния син на Сатаната.
-Съвсем се обърках.
-Скоро свички ще си дойде на мястото.
Едната ръза започна да ме боли. Кожата ми се збръчка, невероятна билка сгърчи цялото ми тяло. Започнах да викам с всичка сила. Болка. никога не съм си мислел че може да боли така.
-Спокийно, скоро ще мине. Не се съпротивлявай.
-Какво ми направихте бе хора.
-Тя отключи силите ти, обаче ти не си готов.
-И какво ще стане сега.
Той не пойска да отговори, дали защото маскирания беше на 20 метра от нас или просто защото не искаше.
-Ясно. Значи това е чувството.
Изправих се, все още сгърчен. Погледнах ръцете си. Бяха се подули. От челото ми ручеше пот. Всичко ми беше в мъгла, нищо не виждах.
-Не се осланяй на старите си сетива. Сега се концентрирай, поеми въздух и виш.
Видях как човека с маската се прниближава. Инстинктивно станах и блокирах удара му. От пълната тъмнина в която се намирахме. Всичко се изясни. Земята се напука.
-Така е подобре нали? Оспя да го блокираш. Знаеш ли колко хора са оспяли да го блокират още при първата им среща? Знаеш ли колйо са уцеляли?
-Николко.
-Грешка. Уцеляхме ти и аз.
На черния цар явно му писна и се опита да ме удари отново. Аз го видях. И го блокирах пак. Обаче не направих опит да го ударя.
-Силата която сега притежаваш е силата на живота. Чиста енергия. Такава енергия има в червей, но и във всяка звезда. Просто количеството е различно.
Тази енергия държи атомите да не се разпаднат, кара други да се разпаднат. тази сила тече във всяко живо същество.
-Но звездите не са живи.
-Така е, но те са началото не един живот.
Започна да обикаля околу нас, двамата с човека с маската сме се вкопчили, земята на спира да се тресе.
-Една звезда се ражда, но със нея може да се появи живот.
-Планетите.
-Именно. Тази енергия която е била в звездата, тече после в живота който е създала. Но...
-Когато цялата тази енергия тече в едно живо същество.
-Не само енергията на една звезда. За да можеш да изкривяваш измеренията ти трябва много повече.
-Колко повече?
Той се приближи до мен и ми нашушна.
-Повече от енергията която се крие в цялата Вселена.
Отблъснах черния цар. Засилих се и го ударих във все сила. Удара разцепи земята. Той се срелна и изчезна в далечината.
-Но едно човешко тяло не може да побере толкова енергия.
-така е когато не си готов.
-Какво ще стане с мен?
-Не знам, до сега не бях виждал човек подлижен на това.
-От каде се взе тази енергия, винаги ли е била в мен.
-Тя е във всеки човек, всеко който е готов може да я използва.
-А тези които не са готови.
той се обърна и започна да хърви.
-Хайде, вече е ден.
После замахна с ръка и се появи едно огледало, същото като тези които имаше бабката. После мина през него като врата. Аз се приближих до него, беше черно. Нямаше отряжение.
Протегнах ръка в него, тя мина все едно нямаше нищо пред нея. Тогава минах и аз.
***
-Скъпа, готова ли си.
-Един момент.
-Прелестна си. Ела тук.
-Ей, внимавай аз съм само на 18.
-Винаги.
-Спри, не.
-Някой звъни.
-Отиди и виш кой е.
-Защо аз?
-защото ако отида аз ще трябва да отворя вратата така.
-Боже облечи си нещо.
-Да кой е.
Тя отвори вратата, ние стоехме пред нея. Беше по красива от снимката на компютъра.
-С какво да ви помогна?
Забелязах как негово величество започна да трепери като лист. Тогава аз й отклоних вниманието.
-Добо утро. Аз съм Бил Джоунс, а това е партниора ми.......Свен Гуденмаиър.
Той ме погледна и беше готов да се засмее. Аз вдигнах ръмена.
-С какво да ви помогна господа.
Докато се чудех какво да измисля. Младо момче с влажна коса се приближо до вратата.
-Кой е скъпа.
Тогава започна да я целува по врата. А на Свен му причерня. Аз пак се намесих.
-Извинете за притеснението. Ние сме от ФБР и имаме информация че във згадата има бомба.
Тогава за мое ояудване той извади 2 значки на ФБР и им ги показа.
-Имаме информация че във апартамента ви има бомба.
-Защо не евакуирата згадата.
-Опасяваме се че ще настане паника. Елате с нас.
-Само да се облечем.
Кралят продължаваше да гледа като звяр момчето. Аз го бутнах.
-Ей, не праиви глупости. Тя вероятно го обича. За туй си трай.
Той не отвърна нищо.
-Готови сме.
-От тук моля.
Докато слизахме по стълбите, аз пак го бутнах.
-Можеш ли да уредиш една черна кола пред згадата?
-няма проблем.
Излязох ме на улицата и черната кола ни чакаше.
-Моля.
-Каде отиваме?
-На рутинен разпит, нищо страшно няма.
Усмихнах се, толкова изкуствено че на шефа(реших така да му викам) започна да му става смешно. Аз се иапотих, не го бях питал за имената.
-Само за архива, имената ви.
-Ашура Мино.
-Аз съм Кен.
-Кен кой, само кен ли?
-Кенширо Кобаяши.
Шефа не спираше да го гледа. Втренчето, колата се клатушкаше а аз се чудех, кой кара?
-Какво работите.....господин Кобаяши.
Въпроса много го изненада, дали защото не го зададох аз или просто защото г-н Гуденмаиър го гледаше толкова злобно.
-Шлосер съм.
-Шлосер къща не храни г-н........Кобаяши.
Каза името му толкова злобно, че Ашура реши да се намеси.
-Така е, не изкарва много, но аз скоро ще напусна училище...
-Какво......
0сещайки че вече изглежда подозрителен, той реши да намери груг подход.
-....искам да кажа. Имате голямо бъдеще, не го пропилявайте г-це.
-Госпожо.
Кен вдигна ръката й, на негя имаше пръстен.
-г-жо.......вие имате голямо...
-Сър.
Намеси се Кен.
-Сър...ние се обичаме.
Прегърна я, а аз броях секундите до неговото избухване.
-Ние...
Целуна я по най-порно начина по който е възможно, с език и всичко.
-...се обичаме, и нищо няма да ни раздели.
Шефа си промрънкя нещо, дали каза "ще видим' или "ще видиш ти" няма значение, защото колата спря.
-Моля след мен.
Започна да ни води, а аз останах много изненадан че не избухна след онази целувка.
-Каде сме?
-Това е офисани в Токио....секретния ни офис.
Няма на представа как ги измислям такива. Изглежда че има резултат, те ми повярваха и тръгнаха след него.
Сградата пред която стояхме, беше съвсем нормална. Имаше един просяк който лежеше на каменния парапет пред обромната дървена врата.
прозорците бяха отворени и вятъра раздухваше завеските. Когато мина покрай просяка, той го потупа по рамото. Отвори вратата.
-Моля, заповядайте.
Те влязоха, той ги изгледа.
-Какво е това място.
-Това е офиса ни в Токио.
Погледнах го, а той започна да се чеше по главата.
-Влез и виш сам.
Влязох и моментално се оказах в казан, кипящ от хора. Бързащи, един носи документи, друг крещи по телефона. Офиси, хора. Много хора.
-Сър, доклада за последния зблъсък....отстъпиха много.
-Дами и господа.
Извика и разпери ръце. Всички спряха работа и започнаха да го гледат.
-Благодаря ви. Имаме голя успех, благодарение на вас, благодарение на работата ти, на отдадеността ви. Вие сте причината това да се случи.
Кен и Ашура бяха много объркани, но слушаха с интерес.
-Хора, приятели. продължавайте в същия дух...до крайната победа.
Всички започнах да ръкопляскат силно. тук так се чуваше "да живее шефа". Ашура знаеше че това не е работния прозес на ФБР.
Имаше съмнения но си замълча.
-От тук.
Той тръгна през коридора, кларкове го засипваха с документи за подпис и му съобщаваха новини всяка по важна от предишната. Той кимаше с глава и подписваше всичко което му подаваха.
Коридора беше силно усветен, ходехме по кристален мрамор.
-Г-н Гуденмайър трябва да има много голям пост във ФБР.
Ашура каза това на Кен със странен предопреждаващ тон.
-Аз съм глава на огранизацията.
-Вие сте шеф на ФБР.
-Ние не сме от ФБР, и аз не съм шефа.
-Край. Кажете каде ни водите, веднага.
-За разпит.
-Кой сте вие хора, какво искате от нас.
-Тук збърка.
Той спря. Обърна се и храна кенширо за врата.
-Ние....не сме хора и не искаме нищо от ВАС, само от теб.
Ашура се втурна да спасява съпруга си. Аз я хванах и и подшушнах.
-нищо няма да му се случи, обещавам ти.
Тя започна да се успокоява.
-Какво ще правиш с него?
-Ще видиш...срещу какво се изправяме.
Той започна да го носи на някаде.
-231.
-моля?
-Доведия след малко в стая 231.
Погледнах вратите по коридора, на тях имаше номера.
-След колко време?
-След 30 минути.
Той продължаваше да върви държейки Кен в десницатаси. Човека висеше като парцал.
-Кееееен, нееееееееее....моля ти се пусни ме.....Кеееееен.
Тя викаше и се мяташе, изведнъш ме храна страх че ще я смачкам.
-Спри, Кен е добре, само ще му зададем няколко въпроса.
Знаех че й е баща, и че беше загрижен за нея. Но това беше прекалено.
***
След 30 минути тя се успокои. Въпреки че вече не плачеше забелязах че продължава да е омърлушена. Опитах се да я разведря.
-От каде си?
Боже колко тъп въпрос. Тя дори не ме погледна.
-Няма да му се случи нищо лошо обещавам.
Тя въздъхна. Наблюдавах я как седи на масата и гледа чашата с кафе. Синя чаша в горещо кафе. Въпреки че прозореца беше отворен, и подухваше лек бриз, плътната пара не променяше
виещото си движение нагоре. Сълза се стече по бузата й, и тя въздъхна пак. Беше ми много гадно да я гледам такава.
-От колко време сте заедно.
Очаквах поредна въздишка когато тя измъмри.
-От 5 години. той ми е първата любов.
Погледна ме. Очите й не можеха да се сравят с нищо, дори пълни със сълзи. Започнах да забелязвам невероятно правилните черти на лицето й. Красивата коса. За миг си глътнах езика.
-А...каде се запознахте?
-Веднъж за малко да ме блъсне кола. Той ми спаси живота.
нещо ми прищрака. Започнах да мисля. повъртех се докато се запътвах към прозореца. Бил е на точното място по точното време, спасил й е живота и после са тръгнали заедно. Странно.
-Как беше облечен.
Тя не се учуди на въпроса. Просто си седеше там с наведена глава и отговаряше тихо. Каточели живота беше свържил за нея.
-В бяла риза и бял панталон...сега като се замисля нямаше обувки.
Ток потече през цялото ми тяло. Дали шефа не го беше пратил да я пази, но ако е така от каде е знаел коя е, нали ме взе с него да я намеря. Възможно ли е човек като него да изпусне
едиснтвената си дъщеря от поглед. Ако е знаел каде е защо трябваше да изиграва театъра с намирането. Или не го е изиграл. още въпроси без отговор.
-Беше...
Тя прекъсна мислите ми.
-...много странно. Беше зима, а той се разхождаше бос. Тогава не ми направи впечатление...но сега.
Тя избърса сълзите си. Поведението й се промени коренно.
-Какво ми става? До преди половин час го обичах. Мислех само за него, не можех да се откъсна от него. А сега.
-Какво чувстваш сега.
Тя се приближи до мен на прозореца и се сгуши в мен.
-Страх ме е.
-Няма страшно.
Прегърнах я силно.
***
Без да усетим сме седели така още половин час.
-Ам, да видим какво стана с Кен.
Пуснах я и започнах да се чеша зад главата.
-Да, да вървим.
Отправихме се към стая 231. Тя се вкопчи в мен, вероятно инстинктивно. Тогава забелязах нещо. Бях по едър. минахме покрай едно огледало и неможах да се позная, сигърно съм качил 20 кг.
И това само за една седмица. Една седмица. Майка ми сигрно много се тревожи. Един път с остование. Сестра ми едвали е забелязала че ме няма. А баща ми, ако се е върнал от поредната
командировка сигурно е задал 1, 2 въпроса. Искам Джош да ме види сега, Джош най-печеното момче в очилище, гаджето на сестра ми. Моя палач. Не минаваше ден без да ме пребие някаде по ъглите.
Един път отказах да му дам парите си, той не ме преби. Не и този път. Съблече ме гол и с едни приятели ме заряза посред магистрала 45. това е ба 50 километра от нас. Оставиха ми само обувките.
Най-гадния ден в живота ми. А ето ме сега, изглежда че съм част от някаква организация по голяма от ФБР. Едвали са извън земни.
-Стая 231.
Тя прошепна номера и ме измъкна от спомените. Отворих вратата. Стаята беше празна. На съседната стена имаше огромно огледало, пред него 2 стола. Влезнахме. Сложих я да седне и видях малко копче
на стената на която беше огледалото. Веднага след като го натиснах в стаята влезе звука на разговор.
-Сега след като вече не е в твой контрол какво ще правиш?
Огледалото стана прозрачно. Шефа беше сложил Кен да седи на подобен стол в съседната стая. Обикаляше го и му говореше.
-Кажи ми кога те назначиха на тази задача?
-Виш какво човек, не знам какво говориш, аз съм...
Преди да успее да си завърши изречението шефа го удари. Толкова силно че главата му се изнесе не естествено назад дори огледалото се разтресе. Той се обърна и видя Ашура. Тя го гледаше, без да мърда.
Би трябвало вече да се е разревала и да иска да спаки съпруга си.
-Добре друг въпрос.
Той запретна ръкави. От главата на кен се стичаше плътна струя кръв, беше наведена надолу и се чуваше тешко дишане.
-как...оспя да влезеш в църква. това не го можеш. Холограма ли беше.
Дишането на Кен се учести, двамата с Ашура се блиближихме да стъклото.
-ДА!
Рев на звяр отекна из стаята. Толкова силно че стресна дори мен. Очите на Кен започнаха да се променят. Зъбите му ицведнуш започнаха да стават остри и голями.
-Така.
Шефа не спираше да се върти околу него, скъстил ръце той се приближи до огледалото. Оправи вратовръската си. Изглежда че беше си сменил дрехите. Какъв скок. От груви напушени дрехи, мина на елегантен
Гучи костюм.
-Кога те назначиха на тази задача?
-Преди 5 години.
-Каква беше целта на задачата.
-Да спечеля доверието й...
-..продължавай.
-Трябваше да се оженим, после тя трябваше да роди дете. След това щях да я убия.
-Детето. За какво му е на черния цар.
Започна да се смее. Очите му се идаваха все по напред от орбитите си, започнаха да стават червени. кожата му се напука.
-Кажи ми...детето, за какво му е.
-Какво става.
Ашура гледаше, но не уплашено, нито очудено. Беше спокойна и просто ми задаваше въпрос.
-Не знам. Вероятно му дължи пари.
Тя се засмя. Погледна ме, очите й бяха по красиви без сълзи в тях.
-Детето......е антихриста. Ще донесе край на войната. Ние ще победим.
-Но това само ако е на ваша страна...демон.
Съществото го погледна. Оцъклените му червени очи щъкъха в различни посоки. Ришането му приличаше повече на хриптене на риба.
-Сега искам да му кажеш, че ще се видим в ада.
-Той те очаква, ваше величество.
Шефа се дръпна назад, разпера ръце с дланите нагоре. Започна да шепти нещо. После ги обърна надолу. Под стола на демона се появи огледало. То стана черно и го погълна.
Двамата с Ашура гледахме и не мърахме. Шок за мен, усмивка за нея.
-Сега се чувствам по добре.
-Така ли?
Гледах като гръмнат от всякаде. Абсолютен щок. Война със същества като това, антихрист, нейния син. Аз не можех да повярвам. Нейната реакция беше необяснима за мен.
тя не се разплака, нито изплаши, просто не рейгира. Дали беше от шока, дали просто не усъзнава какво ставаше. Шефа излезна и потриваше ръце все едно бяха мръсни и се опитваше да ги изчисти.
-Сега си свободна.
-Знам. Благодаря.
Тя пое ръцете му в свойте. Започна да ги разтрива. От шепите им започна да тече кръв. Не беше от нея. Кокълчетата на дясната му ръка бяха ожулени до кокъл. Тя започна да ги разтрива. А кръвтта течеше
все по силно. Той обаче изглежда че не чувстваше болка. Гледаше я. После погледна мен. понеже не знах как да рейгирам, реших просто да се обърна с гръб. Видях как една жена започна да бяга. Без причина,
просто като ме видя и побягна. След няколко секунди коридора се напълни с хора.
-Вижте го.
-Боже господи.
-това ли е каквото си мисля.
-Не вярвах че някога ще видя...
Всички ме гледаха и шепнеха нещо, шефа и Ашура стояха точно зад мен. толкова много лица, защо ме зяпаха. Обърнах се, те се бяха прегърнали. Ръката му беше оздравяла. Не забелязваха нищо около себе си.
Аз започнах да се паникйосвам.
-До кога ще продължи.
-невероятно е.
-Донеси апарата не трябва да изпускам това.
-какъв апарат, трябва да го изулираме.
Образите и гласовете започнаха да се сливат. Болка прониза тялото ми. Невероятна болка. Хиляди ножове ме кълцаха. Започнах да се гърча като червей. Те продължаваха да стоят така. Не забелязваха нищо.
Пеотегнах ръка към тях, обаче те не ме виждаха. Ръката ми започна да се променя. Кожата ми се гърчеше все едно под нея лазеха хиляди червей, болеше така все едно някой я удря с чук. Започна да ми причернява.
Секунда, капка във водопат от сълзи. Век капка във океана на времето. Аз се почувствах като крал, само за една секунда всичко ескалира. болката се превърна в блаженство, кръв се стече от челото ми. Чиста кръв.
Силата течеше през мен като ток. Душата ми намери покой. Оставих се на течението. Тогава чух глас.
-Ей.
Отвори очи. Тя се беше навела над мен и ме гледаше.
-Добре ли си.
-Да, какво стана.
-Ти припадна.
-Каде са ми дрехите.
-Сега си у нас, трябва да поспиш.
-Колко време бях в безсъзнание.
-Няколко дни.
-дни!
Опитах се да стана, но тя ме тръшна на леглото. Каква сила.
-Ще почиваш. За малко да се разпаднеш.
-Да се разпадна...
Една лъжица се забоде в устата ми.
-Супа. Яш, не си ял от няколко дни.
-Дни!
Тя пак ме тръшна на леглото.
-Да, дни. Няма да ставаш още.
Погледнах дланите си. Бяха станали груби, кожата беше станала дебела. тя стана и се запъти на някаде.
-Изплаши ни.
-Не знам какво стана.
-За малко да се разпаднеш.
Без тя да ме чуе станах от леглото и започнах да си търся дрехите. Стаята беше светла и красива. С розави тапети, и малка етажерка в дъното. забелязах синя чаша на нея. Започнах да се приближавам към нея.
Минах покрай едно огледало и се спрях.
-Какво подяволите.
Стоях и не смеех да погледна. Забелязах нещо докато минавах покрай него, нещо станно. Отражението ми, това не бях аз. Обърнах се и останах с отворена уста.
Мускули, цялото ми тяло беше изтъкано от огромни мускули. Лицето ми, нямаше пъпки. Носа ми, вече не изглеждаше толкова голям. Без да се осетя започнах да позирам. Бицепс, трицепс, плочки.
-Кахъм.
Изведнъш осъзнах ситуациата от нейния поглед. Бях гол и се перчех пред огледалото в очивидно нейната стая. Тя беше зад мен, за което съм благодарен на съдбата. Започна да тупа с краче.
-Нали ти казах да не ставаш.
-Чувствам се добре, найстина.
-Не. Казах ти да не ставаш защото си гол.
-А-а-а-а-а.
Почувствах се като идиот. Поне вече знам че съм си аз. И че промените са само външни.
-Ето ти дрехите. Обличай се, трябва да излизаме.
-Каде ще ходим.
-На място кадето сълците са като капки във водопада на съдбата.
-Какво?
-Ще посетим едно място.
Започнах да мисля върху думите й. Явмно много неща са се случили докато съм бил заспал.
-Каде е шефа.
-Татко ще се върне довечера. В момента има работа.
Явно й беше казал всичко. Изпуснал съм много.
-Значи ти каза.
-Не. Аз сама го разбрах.
Това момиче беше необикновенна. Не можех да искарам очите й от съзнанието ми. Лицето й беше пред очите ми непрекъснато. Какво ми ставаше. Не можех да се влюбвам в нея.
Това е невъзможно. Направо смещно. Аз я не я познавамх, как може да се влюбя в нея. В какво ще се влюбя. Имаше нещо в нея, нещо което ме караше да се чуствам добре, когато съм до нея. И как ухаеше само.
-Хайде.
Тя ме хвана за ръка и аз изтръпнах. Започна да ме води и аз не спирах да я гледам.
***
-Ето те и теб. Наспа ли се?
-не е смешно.
-Така е, за малко да те изгубим.
Вече се намирахме в офиса в Токио. Всички ме зяпаха когато се отправихме двамата с Ашура към офиса на шефа.
-Ей, замисли ли се.
В главата ми беше каша, не знаех какво да отговоря. Седях пред него на един доста удобен стол. Той като шеф имаше обромно бюро. Ашура ге беше прегурнала и стоеше зад него.
-Да. Има много поводи да го правя. Особенно напоследък.
-Така е.
Той започна да си играе с една кристална топка. Ашура му прошепна нещо.
-Мислиш ли. И Пазача на 100 ключа ми каза така.
Оствавих ги да си говорят и премислих нещата още веднъж. Какво стана?
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
