Отвоно посветено, смесил съм фантастика с драма,, опитах се да проверя текста за грешки, съжелявам ако съм изпуснал нещо
Terra Firma
Днес пак не правих нищо.
Цял ден си седях и не правих нищо. Възможно ли е човек да не помръдне 12 часа?
Колко воля е необходима за това, колко мързел? Не знам защо не отидох на работа. Имам хубава работа.
Имам жена и 2 деца. Имам хубава къща, вярно куче. И днес на отидох на работа. Защо?
Вчера също не бях в офиса, утре вероятно пак няма да бъда. Жена ми се прибра докато си чоплех краката на дивана
в хола. 3 неща който най-мрази да правя. Скарахме се. Защо реигира така, дали причината беше стърчащите парченца
от нокти по дивана или това че днес не изкарвах пари които тя да харчи? Тя не е грозна, нито много досадна.
Преди 3 дни я обичах, сега единственото което искам е да съм в другата стая, по далеч от нея.
Дали случката от преди седмица ме промени? Не трябва да я забравя. Коя беше тази жена?
Едва ли някога ще разбера.
Легнах да спя и тая вечер няма се ме огрее. Ма аз не съм грозен, вероято караницата от по рано накара жена ми да ми
обърне студено гръб.
2 часа се въртях и неможах да заспя. Кое беше това момиче в закусвалнята. Сутринтта станах обръснах се, изкъпах се
и започнах да се обличам за работа. Точно когато си връзвах вратовръската бях сръган в ребрата "Гледай тоя път
да си чоплиш краката в офиса" последната дума я изсъска като пепелянка. Чувствам се като стар използван предмет
докато се качах в колата. Някаде на половината път спрях и повърнах, а не бях ял почти нищо. Просто ми се прииска
да повърна, чувствах се мръсен и използван. Задъхавах се дори когато бях на плажа. Много обичах да се разхождам на плажа
като дете. Сега просто ми се изка да си затворя очите и когато ги отворя пак това калострофобично чувство да изчезне.
Влязох в офиса седнах си на бюрото и започнах да пиша някаква програма. Чаках шефа да дойде да ме наругае и да съм си спокоен
че поне нещо днес беше свържено и аз участвах в него.
Вече беше 12:00 а шефа го нямаше никакъв.
Стана 18:00, дали и на него му се е приискало да си чопли краката на диванчето. Едва ли, той не е женен, но все пак
да не го срещна цял ден. За бога нямаше ме 2 дни, никой ли не забеляза. Изпаднах в депресия. По едно време ме разсея
секретарката на шефа "Викате в офиса си" незнам дали се зарадвах че някой се се сетил за мен или че ще бъда порицан.
За първи път от 10 години вярна рваботна служба. Чувствах се като първокластник в първия учебен ден. Ръцете ми трепереха.
Когато влязах в офиса на който пишеше "Шеф на отдел програмиране", впечатление ми направи една чаша с кафе.
Защо забелязах първо нея, търсех с поглед собственика на офиса но забелязах тази много странна чаша с кафе. Стой до прозореца вече цял ден
видях как черното шоколадче я донесе още сутринтта в офиса на липсващия шеф, а тя продължава да бълва пара.
Друго странно нещо беше че прозореца беше отворен и парата се виеше в съвършеннен стълб въпреки лекия полъх които
се носеше от прозореца. Една дума разцепи тишината "Сядай". Седнах още преди ехото да оттекне. Следващите 2 часа ми се губят.
То не беше речи, то не беше ярост. По начина на ръкомахане, гневния тон и оцъклените червени очи ми напомняше на Хитлер
при една от неговите речи. Зализаната мазна прическа му придаваше още по автентичен вид. След 1 час се осетих че не го слушам.
Цялото притеснение изчезна веднага щом видях чашата. Караниците изгубиха свойта сила, гръмогластност и вече не го
виждах като Хитлер. Пред мен стоеше един стар изнемощял човечец, който не се беше къпал от дни. По червените му очи
разбрах че сега се е събудил. Явно цялата нощ е спал в офиса, сигурно Шанел го е накарала да си почине още когато
му е донесла кафето. Защо не ми пукаше. Тоя човек води тая копмания вече повече от 20 години, най-добрия му програмист
не се появява 2 дни, просто се чудя как не е получил инфаркт.
Но на мен не ми пука, стоях и гледах тази синя чаша. Погнеда започна да ми се губи. По едно време цялата стая изчезна.
Всичко стана мрак, нищо не виждах. Чуваха се само гласовете на жена ми и шефа. Силна светлина ме измъкна от мрака.
Оказа се че съм в болница, по рацете ми имаше тръбички. Стаята беше изкрящо бяла, отначало не забелязах жена ми която си говореше
с шефа и един доктор."Кога ще се оправи" и "кога ще почне работа" бяха въпросите. Ми да, що па не аз съм на легло а жена ми и шефа не
спираха да повтарят тези 2 въпроса. "Събуди се" вметна притеснения доктор. Шефа погали оплешивяващо то си теме и измърмори нещо от рода на
да се оправям и си тръгна.
Жена ми ми стисна ръката и каза че мога да си чопля краката кадето си изкам. Доктора прелиствайки някакви листчета
каза че трябва да си почивам и тогава ме удари в земята. Пак я видях, красива облечена цялата в червено мина по коридора.
Аз станах от леглото и при учудения поглед на двамата си махнах системите и излязох бързо навън. Видях я как завива на ляво по един коридор
втурнах се след нея. Но когато минах завоя нея вече я нямаше. На въпроса ми дали някой не е видял красивото момиче в червена рокля получавах
само оцъклени погледи и дори едно желание за още морфин. Преди да обясня на човека че не съм доктор, някой ме сграбчи и преметна.
Помислих си че тоя е много силен за доктор, оказа се санитар и ние не бяхме в болница а клиника. Когато ме издърпа до стаята ми видях всичките тези
хора, но аз не бях в клиника а в лудница. жена ми ми обясняваше че е за мое добро докато доктора ми биеше успокоително. Заспах без да сънувам.
Когато отворих очи, видях едно малко момиченце което четеше някаква прикъска на глас. В момента в който ме видя се стресна и избяга навън.
Главата не цепеше ужастно. Станах, нямаше системи по мен, отидох до огледалото и неповярвах на очите си. Веднага излезнах навън, хората които минаваха
покрай мен изглежда че незабелязваха че бях почти гол. Още не бях пресякъл улицата гокато чух "Няма каде да избягаш"
обърнах се и видях стар човек в бял костюм. Малкото момиченце го беше стиснало за панталона и ме гледаше, докато се криеше зад левия му крак.
-Оплаши я, тя само изкаше да ти прочете прикаска. Дъщеря ми, малко е срамежлива.
Докато ми говореше за това как обичала да чете прикъски на болните хора за да оздравеят, забелязах красивата й червена рокличка.
Очите и бяха пълни със зълзи. Отидох до нея и й ги избърсах. Казах й че съжелявам за това че съм я изплашил. Малката й усмивчица греина и тя изтича вътре.
Имах само един въпрос, но се страхувах че ако го задам ще получа много лоши отговори. "Какво става" беше единственото което казах на стареца.
той се усмихна под бялата си брда и започна да ми обяснява.
-Ти не си в клиника, нито в болница нито дори в лудница. Ти си на много специялно място. Тук ще те научим да използваш силите ти дадени от нас.
Не можах да разбера за какво ми говори, за това го попитах да повтори.
-Точно така. Ние ти дадохме един дар. Но изглежда че сме те подценили.
Докато се обличах забелязах през прозореца нещо много странно. Една птица летеше и изведнъш падна на земята.
Изобщо не го разбирах, не ми пукаше какво ми казва. Излезнах навън а той вървеше по мен и продължаваше.
-Не ти ли е чудно защо стана непокис, защо не ти се прави нищо. Искаш ли да разбереш кое беше момичето от закусвалнята.
В момента в който я спомена си спомних, изглежда че го бях забравил което ме очуди.
Една сутриен като всяка сутрин отидох на работа, в обедната почивка ми се прияде кифла с мармалад и отидох до близката закусвалня да си взема една.
Влязох и си поръчах, докато чаках видях краисво момиче с руса коса и невероятно червена рокля. Тя мина покрай мен и ме погали по бузата.
Аз инстиктивно я последвах до задния изход, там имаше паркирана кола. Качихме се и тя започна да ме целува и тогава направихме нещо за което не се гордея.
След като свършихме колата спря и аз слезнах. Намирах се пред същата закусвалня. Продавача ме чакаше пред входа, даде ми кифлата и със зашеметена походка се
върнах в офиса. Бях целия потен, изведнъш за около час не спирах да мисля за какво ли не. Как да го скрия от жена си, дали да и кажа. Но най-глозгащия въпрос беше
Коя е тя. Защо направи товя. Да не би да са и платили ако да защо.
-Искаш да знаеш нали?
Старчето ме извади от спомените в които бях потънал. Едвам измъкнах едно "да" от пресъхващите си устни.
-Ще разбереш, когато му дойде времето, сега ела с мен.
След кратка разходка из парка се спряхме пред една пеика и седнахме.
-Как се казваш.
Ме попита стареца. След като се засмях му отвърнах че трябва да знае как се казват опитните му свинчета.
-Не си спомняш нали, как се казва жена ти ами шефа ти? В коя фирма работиш? Как се казват децата ти? Как е името на кучето ти?
Спомняш ли си името на някой изобщо.
Преди да изпадна в паника се сетих за Шанел. Черното шоколадче изникна в съзнанието ми.
-Името й не е Шанел, ти й казвш така заради парфюма който носи.
Паниката ме обзе. Колкото и да се стараех не можех да си спомня името на нито едно от изброените от него лица. Хайдe стига бе 10 години работех в онзи скапан офис.
Защо не си спомням името на хората там. Защо не помня никави имена.
-Това е страничен ефект. Ти можеш да контолираш емоциите на хората, тяхните желания и чувства. Но не можеш да помниш имена...още се опитваме да разберем защо, виждап ли...
Тогава го рпекъснах. Измях се.
-Да бе. Можел съм да контролирам желанията на хората. Отивам си.
Изглежда че стареца не беше очуден от решението ми.
-Можеш да се опиташ. Но не можеш да избягаш от събата си.
-Аз нямам съдба.
-Ооо но имаш. Ела с мен.
Той стана от пейката подпиращ се на своя бастун. Хвана ме под ръка и започнахме да вървим надолу по алеята. Куцаше с единия крак. Чак когато започнахме да вървим
забелязах децата. Бяха много, играеха си, бяха щастливи. Алеята беше окрасена с много цветя, най-различни цветя във всички цветове на дъгата.
-Ти си обикновенн чиновник, работиш имаш семеиство. Но цял живот има една празнина в теб нали?
Не знаех как да отговоря за това само кимнах.
-Като дете си живял на село, имал си добри родители, грижовна майка, работлив баща. Имал си много приятели.
Преди да го попитам как знае тези неща за мен той пак ме прекъсна.
-И върпеки това се чувстваш не на място, като чели не принадлежиш.
В този момент дъщерята на белия-така го наричам, дотича при нас цялата обляна в сълзи.
-Тя мъртва ли е, ще се оправи ли.
Сълзите се стичаха по бялото и личице а в шепичките си държеше нещо. Беше птица, и тя умираше.
Взех гълаба в ръцете си. Това беше същия гълъб, който видях да пада от прозореца си. Беше безжизнен и хладен. Вече беше мъртъв, но инстинктите ми ме подтикнаха да го притисна
силно към гърдите си.
-Вече не можеш да го контролираш нали?
Белия започна да се смее, а аз не спирах да притискам безжизненото тяло на животното в моето. За миг като чели трепна, започна да се движи. За секунда погледнах светналото личице
на згушилото се в прегръдките на баща си момиченце и гълаба отлетя.
-Знаеш ли от колко време те търсим?
-Почвай да обяснаваш че вече нямам нерви! Кой съм аз?
-Не кой, а какво? Ти си на следващото стапало. Ти си дяманта в калта на човешката цивилизация. Еволюция, всичко е еволюция. Стремежа на едно създание да стане по добро, за да уцелее
по дълго. Хората са еволюирали за да стигнат до това ниво, сега започваме да еволюираме отново и ти си първия. Тази еволюция нама нищо общо с...
Слушах го как обяснява. Как аз съм бил единственият все още, че трябва да ме подложат на изледвания.
-Каде е тя?
-Коя?
-Момичето в червената рокля. Искам да я видя сега!
-Имай търпение. Ела с мен. Прости на стария човек, улисах се в прикаски и не ти показах новият ти дом.
-Моят дом.
-Да. Ти ще живееш тук сега. Хайде има толкова много да научиш, а имаме толкова малко време. Но утре, днес научи достатъчно трябва да си починеш.
Легнах да спя, или поне се опитах.
-Не може да ми се случва това.
Цяла нощ се въртях и мислех.
-какво стана с този гълъб аз ли го съживих. Но това е невъзможно. Тъпата птица беше вече мъртва. Каде съм?
Въпроса беше важен, но на мен не ми пукаше. Изобщо не ме интересуваше дали ще ми се случи нещо лошо. Непрекъснато си измислях поводи да не се притеснявам.
Стаята беше тъмна и много тиха, това ме побъркваше и реших да отворя прозореца. Нито звук, дори щурците бяха млъкнали. Започнах да си говоря сам.
-Каква идилия, аз съм в някаква клиника, луд старец облечен в бяло ми говори че съм "следващото стапало" а мен ме е яд че е тихо. Трябва да я намеря. Дали се влюбвам.
Вярно е че беше моя само един път, но искам да я видя пак. Изкам да рабера как е името й, не че ще го запомня. Искам да я видя как се смее? Искам аз да я размивам.
Какво ли мисли за мен? Беше красива.
Не се осетих как станах от леглото и изрових от някаде голям бял лист и един молив. Започнах да рисувам така сякаш тя позираше пред мен. Всичко беше в главата ми.
Всяка извивка на тялото й, всяка трапчинка по лицето й, усмивката й, очите й. Боже обичам я. Искам я.
Часовте се изнизаха като секунди. Слънцето вече огряваше портрета когато го завърших. След като оставих молива на масата, седнах пред картината и започнах да я гледам.
Някой почука на вратата. Казах "Влез" по най-непокистичния начин по който може да се каже едно "влез". Млада сестра ми каза че доктора ме очаква на пейката пред зградата.
Облякох се и закачих портрета над леглото си. Слънцето грееше силно, закрих очите си с ръка когато напуснах уютната тъмнина на коридора.
-Добро утро. Разбрах че не си спал.
-Не можах да заспя.
-Разбрах че си правил други неща, я ми кажи кога един програмист се научи да рисува?
-Изглежда че научаваш много неща.
-Това ми е работата.
След като свършихме да си раменяме остроумни подмятания, може би защото и на двамата ни се свършиха идеите, се отправихме към съседната зграда.
Влезнахме и започнахме да се движим по дълъг коридор. Беше широк и не му се виждаше края.
-Ти имаш много способностти. Изглежда че влияенето върху емоциите на хората не е единствено.
-Да, мога да съживявам умрели гълъби.
-От каде знаеш че беше умрял? Изобщо знеш ли какво е смъртта?
Погледа който му хвърлих беше достатъчен и той продължи.
-Смъртта е биологичния край на един жив организъм. Всичките хранителни вещества които е поемал през живота си биват върнати там от кадето са дошли.
Покрай нас мина една количка с разни инстументи по нея.
-Кажи ми нещо което не знам.
-Душата.
-Какво за нея.
-Тя не умира, защото не е направена от вещества които не сме поемали през живота си.
-И какво става с нея.
-Още не знаем, но разбрахме че оства във тялото възможно най-малката част от микросекундата след смъртта. После изчезва. Изледванията от опитите ни са недостатъчни.
Покрай нас мина още една количка с повито тяло лежащо върху нея.
-Да виждам.
-Злуполука.
-Разбира се, сигурен съм в това.
Последното ми изречение го казах със саркастичен тон и той го разбра.
-Мисля че мога да отлкюча твоята сила. Данните показват че в тялото ти има достатъчно енергия да захрани с електичество цял Ню Йорк до краня на 21 век.
Думите му не ме шашнаха, нито изплашиха. продължих да си вървя по коридора, все едно някой ми беше казал колко е чеса.
-Това е много енергия. От каде мислиш че идва.
Погледа който ми хвърли беше достатъчен, за това аз продължих.
-нали не мислиш че идва от душите на умрелите.
-Не го мисля, вярвам го. Ти защо мислиш че онзи гълъб умря, ти просто му взе душата. И после му я върна. Ти си единм голя магнит за души.
Последното му изречение го каза с ироничен тон и аз го разбрах. той пак продължи.
-Не можеш да измукваш по този начих душите на хората.
-Защо?
-Защото човешкия дух и воля са много силни. Човек трябва да умре по друг начин за да можеш...
Тук го прекъснах със смях.
-Док виш какво, това са глупости, "магнит за души" как пък не. Тръгвам си.
-Няма да я намериш там, за кадето си се запътил.
Белия крещеше докато за се отдалечавах от него. Трябваше да взема само едно нещо от стаята си и после си утивам.
-Последен въпрос.
Извика той с всичко гърло.
-Защо задаваш въпроси на човек който няма отговори за тях. От кога не си се хранил?
За миг се спрях. Имена не помнех, но действия да. Спомних си че изхвърлих онази кифла без дори да я докосна.
Преди това не бях ял, стават...
-Един месец, ти не се храни един месец. Гладен ли си?
Той беше прав, аз не се бях хранил един месец. И не бях гладен.
-толкова ли време бях в кома.
-Не кома, ти спеше.
-Спал съм един месец!
-26 дни, да сме точни. Дори хъркаше. Ела с мен.
-Какво става с мен?
-Еволюция. Ти не се храниш с органични вещества. Ти поглъщаш души. Живителна енергия. И живееш с нея вече месец.
-Но аз не съм поемал човешки души.
-Спомни си за всяка муха която си премазал, за сяка настъпена мравка, а вероято има и още птици за който не знаеш.
Колкото и да не ми се искаше тръгнах с него по коридора. Минахме покрай една врата. после друга, трета. Вратите бяха железни с малки прозорчета с резе.
По едно време нещо започна да блъска по една врата. Толкова силно че я изкъртваше от пантите. Док се доближи до стената и натисна някакъв бутон.
Чу се звънец.
-Днес е малко кисел.
Каза той докато държеше званеца. А от стаята се чуваше невероятна тишина.
-Сега ще се по успокои.
Килиите бяха много. Всяка врата си имаше номер и една червена буква. След като повървяхме още малко белия извади една карта и я прекара през устроиството на една от килиите.
-Пристигнахме.
Вратата се отвори. За миг сърцето ми трепна, за първи път от 26 дена. На един стол под едистрвната лампа седеше тя. Моето момиче. Веднага забелязах че по лицето и има белези.
Тя беше пребита или измъчвана. По ръцете и имаше белези от изгаряния. Започнах да чувствам ярост, пулса ми се очести.
-Това е тя нали. Твоето момиче. Ти още не разбираш за това ще ти го кажа направо.
Той започна да играе с пръстите си, докато минаваше зад стола й.
-Тя ти пречи, само те задържа и ти не оспяваш да разгърнеш възможностите си. Ти си бог. Ти не старееш, спиш с месеци, храниш се с души. Ти вече не принадлежиш на този свят.
Но ти си мое творение, аз те създадох.
Тя ме погледна. очите и бяха пълни с кръв. Но тя ме видя и се усмихна. Тогава познати ръце ме згапчиха изотзад. Пак този проклет санитар. Самоче този път не започна да ме влачи.
Остави ме да гледам.
-Остави я намира.
-Забравил си ме. Бяхме приятели, още ти се чуда как можа да ме забравиш. Бяхме колеги по един проект възложен ни от правителството. Ти се жертва за каузата, нищо ли не си спомняш?
Колко пъти съм те водил на вечеря у нас.
-Пусни я копеле такова.
-Копеле? Ти ме наричаше братко. Не си ли спомняш? Сега ще отключа силата ти, като скъсам единствената ти връска с този свят.
Белия извади един пистолет и й пръсна мозъка. Всичко беше като на забавен кадър. Капчици кръв ме опръскаха по лицето. Аз го погледнах и започнах да чувствам прилива на енергия в цялото ми
тяло. Погледа ми се изостри, слуха също. Започнах да чувам как бие сърцето му. Само с едно движение откъснах ръцете на санитаря. Той не беше щаслив от това и се тръшна на земята във зверски
писъци. Аз се приближих бавно до белия.
-Не не можеш да го направиш.
-Само гледай.
Хванах главата му с лявата си ръка и започнах да стискам. Черепа му изхрупа и кръв започна да се стича по дланта ми. Дясната си ръка поставих на гърдите му. Още беше жив.
След като намерих душата му я издърпах. Земята започна да се тресе, стените се пропукаха. Аз се наведох над нея и я прегърнах, прокарвайки пръсти през косата й.
С внимателно двъжение махнах раната на главата й, все едно беше мръсотия. Тогава впих устните си в неините. Сърцето и започна да бие, раните по лицето й изчезнаха.
Тя отвърна на моята целувка.
-Обичам те.
-И аз те обичам.
-какво стана?
-Ти умря. Аз те върнах обратно.
Тя ме погали по бузата. Една моя сълза се отрони право в шепата й.
-Сега трябва да си ходя.
-какво? Не.
Тя ме прегърна силно.
-Трябва, такива са правилата. Ти оставаш аз си тръгвам.
-Не, моля ти се, не ме оставяй.
-Аз няма да те оставя, винаги ше бъда до теб.
погалих нежно бузата й.
Тя ме целуна още един път и аз се стополих на земята. Чувах как ме вика. Почувствах топлина, уют. Видях себе си.
тя не спираше да тръска тялото ми и да вика че ме обича, да не умирам.
вместо нагоре, започнах да слизам надолу. По бързо и по бързо. Тогава си спомнях думите на белия. Че съм магнит за души.
Какво става с човешката душа когато тялото умре?
Дали изчезва в нищото. Или става част от нещо друго. Също като веществата в тялото, душата ми се връща там от кадето е дошла. От Земята.
От сърцето на Земята.
Аз изживях своя живот и не съжелявам за нито една своя постъпка. Вкусих от любовтта, почовствах какво е да си обичан.
Смъртта не е страшна. Болката в сърцата на обичаните, които сме оставили след нас е по-голяма.
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
И то ме изкефи,определено при това.Обичам тъжни краища 