anime.ludost.net

_________________
_________________

И цялата тъмнина в света не би могла да затъмни светлината на една свещичка

много интересно! може ли да напишеш още? само не разбрах как в началото Какаши е навън, а после се озовават в стаята...ето тук:

"„Какаши!” Copy-нинджата вдигна главата си за да види своя учител да му маха.Разкривайки се той се движи внимателно и бързо от края на стаята до началото и.Йондаиме го привлече настрани."

има и малко правописни грешки, но карай Накрая последните изречения ми харесаха.

_________________
Моята галерийка:

Ето.Това е за Какаши и баща му:

Малката стая беше осветена от светкавицата която проблясна по небето и се видя през прозореца.Имаше шумолене в стаята като че ли някой се движеше там където бяха седнали на пода.Хатаке Сакумо се изправи и отиде до прозореца.Оглеждайки се той забеляза тъмните облаци който бързо бяха завладяли чистото небе.Обръщайки се той нежно постави ножът който остреше на масата преди да напусне стаята.Вървейки през коридора на малката къща която притежаваше,Сакумо стъпваше тихо до едно кротко голямо бяло куче което почиваше в коридора.Кучето се събуди виждайки своят господар да напусна и грациозно се изправи и изпъна преди да тръгне да тича след Сакумо.
Сакумо си проправи път до входната врата,нахлузи сандалите си и излезе навън във наскоро вятърничавата атмосфера докато бялото куче го следваше.Обръщайки се той почеса кучето между ушите.
„Ще отидем ли да видим къде е Какаши,Юкимори?”-попита кучето Сакумо.Кучето облиза ръката му докато си клатеше опашката.Сакумо се усмихна самодоволно и го потупа преди да си пъхне ръцете в джобовете и да тръгне надолу по улицата.Поривът на вятъра се понесе по пътя му,карайки дългата му буйна коса да се развява.
„Къде може да се е дянало това момче?Казах му да стой около другите.”-мислеше си Сакумо.Светкавица прободе небето още веднъж,последвана от силен гръм.”Приближава се”-мислеше си Сакумо,надявайки се да намери Какаши бързо и да се скрият от бурята.
10 минути вървене и Сакумо още не бе открил Какаши.Започна да вали леко,но инстинктът на Сакумо му подсказваше,че след малко ще започне да се пролива.По напред Юкимори фанатично душеше миризмата на Какаши,намирайки го по-трудно със всяка капка която докосваше земята.Кучето вървеше към зона със няколко дървета.Сакумо сканира заобикалящата го среда бързо,забелязвайки несъответсвието на на бяло във зелените дървета.Вървейки до мястото,той спря под короната на едно дърво и отърси косата си от дъжда,след което погледна нагоре с лека усмивка.
„Опитваш се да имитираш маймуна като живееш по дърветата?”-попита Сакумо.Малката фигура сред дърветата гледаща срамежливо към него.Той видя тъмните очи гледащи надолу към него,чувствайки още веднъж самотата в тях.Въздишайки Сакумо извади ръцете си от джобовете и ги протегна.
„Хайде Какаши.Не те искам тук когато тази буря се разяри.Ще се намокриш целия и ще се разболееш.”-Сакумо чакаше Какаши да скочи в ръцете му.
„Не се ли очаква от нинджите да са способни да понесат всякакви метеорологични условия?”-обади се с мек и нежен глас Какаши.Сакумо устоя на тласъка да въздъхне над погледът към живота на Какаши.
„Да,но не пет годишно момче.Ще свършиш болен,и тогава „смелият Какаши” ще трябва да се срещне със медицинските сестри.”-отговори мързеливо Сакумо.
„На пет и половина съм”-беше отговорът който получи.
„Добре,пет и половина.Може ли да тръгваме вече?Найстина не искам да съм тук когато този дъжд стане найстина лош.”-каза Сакумо,докато силен гръм отекна,карайки и двамата да потреперят.Какаши се олюля,като че ли решавайки дали да остане за миг преди да скочи от клона и да се приземи в силните ръце на баща си.Юкимори облиза крака на Какаши преди да се обърне и да заподскача към вкъщи.
Сакумо повървя малко,преди да прескочи няколко къщи внимавайки да не изпусне Какаши преди да се приземи на пътя който водеше до тяхната къща.Дъжда беше тежък,но Сакумо можеше да вижда къщата и извървя останалата част от пътя чувствайки как Какаши стискаше здраво тъмносинята му риза по-силно докато дрехите им подгизваха от дъжда.Помръдвайки леко той се опита да защити Какаши малко повече докато направи последните няколко крачки към къщата.Приближавайки се до стълбите той ги изкачваше по 2 наведнъж преди да намери убежище под малките обшивки на покрива.Изтръсквайки дъжда от косата си той отвори вратата и влезна в топлата къща и задържа вратата отворена преди Юкимори да изтича вътре преди да затвори и да заключи вратата.
Събувайки сандалите си той събу и тези на Какаши преди да ги постави до неговите.Докато Какаши му беше още в ръцете той тръгна към банята,пусна осветлението и постави Какаши на ръба на мивката.Грабвайки кърпа той започна да му суши косата.
„Мога и сам”-Сакумо чу Какаши да мънка увит целия в кърпата.Усмихвайки се самодоволно той спря и започна да гледа как две бледи ръце се показаха изпод кърпата и се опитаха да довършат сушенето.
„Добре ти се изсуши докато аз ти донеса сухи дрехи.”-каза Сакумо излизайки от банята и видя Юкимори да клати мократа си козина успявайки да измокри стените и входната врата.Сакумо се сети да изсуши Юкимори когато свърши с Какаши.Още една светкавица освети стаята,последвана от гръм.Сакумо набързо грабна чифт сухи дрехи за Какаши преди да тръгне обратно.
Влизайки в банята той видя че Какаши е свършил и че буйната му коса е невъобразимо буйна.Стъпвайки пред него той отвърза връзките на глезените му.
„Мислех че ще стойш с другите и няма да излизаш сам.”-започна разговора Сакумо.Какаши помълча за момент преди да отговори.
„Стоях,но те не ме искаха при тях.”-каза Какаши.Сакумо вече беше виждал опитите на Какаши да играе с другите и реши да не задълбава разговора.
„И все пак трябваше да се върнеш,или поне да стоиш близо до къщата.”-каза Сакумо приключвайки с връзките преди да пъхне пръста си под маската на Какаши и да я дръпне от малката му глава.Какаши започна да души преди да си вдигне главата.Сериозно детско небелязано лице се вторачи в Сакумо.
Сакумо изстиска водата от маската преди да я постави в мивката.Той направи същото и за останалите дрехи на Какаши преди да му сложи новите.
„Не си донесъл друга маска?”-попита Какаши
„Нямаш повече,освен това мисля че няма да излизаш навън днес.Така си добре.”Изправяйки Какаши той постави петгодишното момче на земята преди да вземе няколко кърпи за себе си и да избута Какаши от банята и да го насочи към кухнята.
„Защо не направиш чай докато аз се изсуша?”-каза Сакумо,обърна се и тръгна към своята стая.Какаши избута стол до шкафа и се качи на него.Той грабна чайника и го напълни с вода,която скоро кипеше.Скачайки тихо от стола той донесе чашите който беше взел и ги постави на масата.
Сакумо влезна в кухнята и грабна чайника от печката.Наливайки чая те седнаха един срещу друг.
След малко те приключиха с чая и Сакумо постави чашите в мивката.
„Какво ще правя сега татко?”-Сакумо сви рамене.
„Какво искаш да правиш?Свърши ли с четенето?”-Какаши кимна и каза на баща си,че е свършил преди няколко дни.
„Е,предполагам можеш да ми помогнеш с оръжията.”-каза Сакумо гледайки Какаши да се пули.Сакумо се обърна и се усмихна като чу Какаши да го следва до мястото където той работеше.Влизайки в стаята той седна и хвана ножът върху който работеше преди.
„Какво мога да направя?”-каза Какаши докато се оглеждаше из стаята.Сакумо погледна нагоре и посочи една купчина зад Какаши.
„Можеш да обновиш тези.”Какаши кимна тихо и се зае с работата.Стаята притихна,чуваше се само звука на бурята отвън.
Времето отмина и след няколко часа работа Сакумо приключи с работата си и се обърна да провери Какаши който лежеше настрани.За миг сърцето на Сакумо подскочи,мислейки че Какаши може случайно да се е пронизал със нож който се е изплъзнал от ръцете му.Той бе виждал толкова много негови другари да лежат така,че реакцията беше станала инстинкт.След малко Сакумо забеляза че Какаши диша спокойно,уморен от деня.
Въздишайки Сакумо избърса лицето си преди да го приближи към сина си.Отмествайки това което Какаши бе довършил,Сакумо хвана сина си и се изправи,бавно вървейки към стаята на Какаши.Не си правейки труда да пусне лампите той сложи Какаши на леглото и го зави.Той сложи ръката си на лявата буза на Какаши и усети че тя е влажна,като че ли той беше плакал.
„Татко?”-попита Какаши замаян,събуждайки се и гледайки към баща си със изкривени очи.
„Плачеше ли Какаши”?-попита Сакумо,опитвайки се да установи какво не е наред със сина му.
Какаши не отговори,и Сакумо помисли че нещо не е наред.
„Какво има Какаши?”
„....”
„Не искам да си играя и да отгатвам опитвайки се да позная какво не е наред Какаши.”
Сакумо въздъхна,но Какаши не отговори.
„Добре отговори ми ако искаш.Или си го дръж в теб ок?”-каза Сакумо и се изправи от леглото.Вървейки към вратата Сакумо чу чаршафите да шумят.Стигайки до вратата той се отказа да пита Какаши.
„Татко”-каза тихо Какаши.Сакумо се обърна и се облегна на вратата.
Какаши стисна чаршафите.Той видя баща си да се обръща на вратата и да спира.Викайки към него той погледна с нежелание да срещне погледа на баща си.
Той едвам чуваше стъпките на баща си докато те се връщаха към леглото.Поглеждайки нагоре той видя отпуснатото му лице.
„Няма да ме изоставиш нали?”-каза той поглеждайки в друга посока.Лицето на Сакумо стана объркано.Откъде му хрумна тази идея на Какаши?
„Защо си мислиш така Какаши?”-попита Сакумо.
„Другите...”-Сакумо веднага въздъхна при споменаването на другите.Винаги когато Какаши ги споменаваше не беше оптимистично.
„Какво за тях?”
„Когато ми каза да отида да си играя с тях аз отидох,но когато отидох те не ми даваха да си играя с тях.Казаха че не е честно,защото...”-каза бавно Какаши.
„Защото какво?”-Какаши се обърна отново.Сакумо се протегна и грабна брадичката на Какаши обръщайки лицето му към него.Той не обичаше Какаши да не гледа към него докато му говори.Какаши отклони погледа си.
„Погледни ме Какаши.”-каза Сакумо спокойно.Тъмните му очи се срещнаха с тези на Сакумо.”Защото какво?”
„Защото не беше честно моят баща да се върне от последната мисия,а техните не.Ще се върнеш от следващата мисия нали?”-Какаши гледаше към баща си с едно от най-тъжните изражения който Сакумо някога бе виждал.Той беше удивен от отговора.Отвътре бе шокиран от това което децата си мислеха в днешно време.Да стигне до там,че да стовари вината на сина си.
Той отпусна хватката си върху брадичката на Какаши и постави ръката си на малкото му рамо.
„Това ли е което си мислят сега?”-попита тихо Сакумо.Какаши на отговори.
„Няма да ме оставиш нали?”-попита тихо Какаши.Сакумо не знаеше точно какво да му отговори.Той знаеше какво неговата работа го задължава да прави и рисковете на който се подлагаше.Гледайки към сина си той въздъхна и му се усмихна.
„Ще стоя възможно най-дълго.”-каза Сакумо надявайки се,че това ще бъде достатъчно за какаши.Очевидно беше достатъчно за 5 и половина годишно дете.Какаши се усмихна леко и кимна.Сакумо също се усмихна и разроши косата му.
„Добре,сега защо не заспиваш и аз ще те събудя за вечеря.”-каза Сакумо на Какаши.
Какаши се разсърди на идеята му,но Сакумо нямаше да го остави да проработи този път.
„Без цупене този път,Хокаге-то иска да те види утре помниш ли?Освен това искаш лицето ти да изглежда отпаднало ли?”
„Като Jiraiya-сенсей?”-каза Какаши невинно.Сакумо се задави от смях.’Ще трябва да кажа това на Jiraiya’ помисли си Сакумо.
„Може би.Засега спи.”-каза Сакумо завивайки Какаши.Какаши се усмихна на баща си преди да си затвори очите.Сакумо му разроши косата още един път преди да излезе от стаята.
Навеждайки се над затворената врата Сакумо въздъхна и си затвори очите.Той мразеше това в което се превръща.Неговите действия засягаха Какаши.Не можеше да избяга от нищо вече.Всеки опит да избяга от реалността бавно изчезваше.Въздишайки дълбоко Сакумо отвори очите си и се надигна от врата на Какаши.Завивайки по коридора той тръгна към кухнята.

_________________
_________________

И цялата тъмнина в света не би могла да затъмни светлината на една свещичка

А това е за Какаши и Йондаиме.Но не ми харесва как се получи.Исках да представя Какaши в малко по-различна светлина,но мисля че малко прекалих и стана твърде....."лигаво":

За пореден път се намерих захвърлен на пода на моята стая,бавно плачейки до вкочаняване.Всичко беше толкова просто докато не намерих баща ми мъртъв.
Болката разкъсваше сърцето ми докато пъшках между риданията.Обито винаги е бил моят най-добър приятел,винаги е бил толкова добър към всички,въпреки това аз бях прекалено глупав и инатлив да го приема,и Рин,защо не можах да ти кажа колко много те обичам преди да умреш,имах шансът преди да отидеш на тази мисия,имах шансът докато седях до теб в болницата,но не можах да ти призная мойте чувства.Защо трябваше да вземеш тази мисия вместо мен?Ти настояваше,и аз те пуснах да отидеш.Изглежда всеки който ми ставаше близък скоро беше откъснат от мен.Аз просто бях в тежест,лош късмет за всеки който някога значеше нещо за мен.
Сребърната луна хвърляше дълги сенки в моята стая,който ме удряха като че ли бог ме местеше с ръката си.
„Какаши”-обърнах се след като чух глас от другата страна на вратата.
„Йондаиме-сама....”-станах и избърсах лицето си.Младият Йондаиме влезна и ме загледа за момент,лунната светлина целуваше нежните му черти.Усмихна се тъжно и седна до мен.
„Без значение колко трудно става Какаши,без значение колко унил се чувстваш,това няма да продължи вечно.”-каза Йондаиме и ме прегърна.Сърцето ми се ускори и аз заплаках.
В сърцето ми имаше болка,то искаше да остане с Йондаиме завинаги,защото той ми беше като баща.
Йондаиме задържа лицето ми на нивото на неговото и избърса сълзите ми с с палеца си.
„Не знам защо....кажи ми....защо не мога да видя светлината?”-попита Какаши.Странният въпрос изненада Йондаиме за секунда,но той се усмихна тъжно отново.”Светлината е винаги с теб Какаши; просто трябва да се обърнеш и да я видиш”
Погледнах дълбоко в светлите сини очи на моя учител.
„Знай че аз винаги ще бъда тук до теб”-прошепна той.
„Йондаиме-сама!”-извика друг глас от другата страна на вратата.Красивият Йондаиме ме погледна и ми помогна да се изправя на краката си.
„Няма да се бавя повече от минута”
Когато той напусна стаята се почувствах отново сам,сърцето ми започна да страда.Как можех да пусна хората който обичам да си отидат без да им кажа как наистина се чувствах?
„Какаши”-Йондаиме влезе пак в стаята.Погледнах го и се изправих.”Трябва да тръгваме”,
”Какво има”-попитах го докато той взимаше няколко одеяла от моят шкаф.
„Огромен демон Киуби идва към Коноха,трябва да се евакуираме”
„Ще се бия!”-отговорих аз.Йондаиме ме погледна тъжно и хвана ръката ми.
„Да тръгваме”
Тичахме,но аз не можех да спра да гледам към огромния звяр който периодично избиваше нинджите който го атакуваха.Беше като да гледаш кола да се разбива,потресаващо и ужасно,въпреки това не успявах да се съвзема.
„Какаши”-Йондаиме ме отърси от демонът.”Този човек ще те отведе до скривалищата”
„Почакай,къде отиваш?”-възкликнах докато човекът ме хвана за ръката.
„Трябва да се бия,аз съм Хокаге”
„Не,не отивай”-изкрещях.
„Налага се,ще се върна”-Йондаиме се усмихна тъжно отново „Грижи се за него”-каза той на нинджата.
„Внимавай,защото те обичам.”-казах и прегърнах моя учител.
Йондаиме ми се усмихна.
„И аз те обичам Какаши”
„Хайде Какаши”-каза нинджата и ми дръпна ръката,докато Йондаиме се изтреля към демона.
Тогава ми стана ясно,докато вървях тихо по тъмните коридори който бяха скрити във Планината Коноха,ще го видя ли отново?Като че ли нинджата слушаше мойте мисли когато каза:
„Ще го видиш отново,сигурен съм,той е знаменитата „жълта светкавица”,освен това е и 4тият Хокаге.”
Думите на нинджата ме накараха да се чувствам разгорещен отвътре докато стигнахме вратата на скривалището.И двамата влезнахме вътре и видяхме жена и деца събрани заедно.Вниманието ми бе привлечено от момче с дълга кестенява коса може би с година по-млад от мен.Той плачеше и плачеше докато прегръщаше нинджата който очевидно бе пристигнал преди нас.Той се опита да успокой момчето.
„Ирука всичко ще бъде наред.Майка ти и баща ти са силни нинджи”
Момчето Ирука продължаваше да плаче,игнорирайки незначителните коментари на нинджата.
Седнах в един ъгъл на тъмната студена стая,слушайки ревът на демона отвън и звукът на падащи сгради и умиращи хора.Опитах се да заглуша звука и най-накрая заспах.
Събудих се.Примигнах няколко пъти докато момчето Ирука говореше със същата нинджа на чието рамо плачеше предишната вечер.
„Ирука съжалявам,родителите ти.....”
„Какаши по-добре ела с мен”-обърнах се и видях не друг,а Сандайме,Сарутоби.
„....Йондаиме даде своят живот за да защити селото,и най-вече за да защити теб”
Гласът на 3ят хокаге ехтеше някъде в главата ми.
За пореден път се намерих на пода на моята стая плачейки,само че беше по-различно.Не плачех от мъка,а от щастие.Слънцето блестеше през прозореца ми,лъчите от злато ме докосваха като че ли бог ми предлагаше ръката си.Изправих се и избърсах лицето си,и тогава излезнах на балкона.Бях обичан и защитаван от най-силните хора който някога познавах.Погледнах надолу и видях познато дете.
Ирука.Беше сам,разхождайки се по улиците на Коноха.Тогава разбрах какво е имал предвид Йондаиме за светлината.
Скочих през балкона и се приземих пред Ирука.Той изглеждаше изненадан.Усмихнах се и му подадох ръката си.
„Хайде Ирука....”-усмихнах му се и той на мен докато хващаше ръката ми. „Ще ти покажа светлината”

_________________
_________________

И цялата тъмнина в света не би могла да затъмни светлината на една свещичка

Никои ли не ги прочете?Хаиде кажете какво мислите за тях?

_________________
_________________

И цялата тъмнина в света не би могла да затъмни светлината на една свещичка