|
Разчиствам си харда от боклуци, че не съм форматирал/преинсталирал/трил от няколко години и се натъкнах на един мой стар недовършен разказ.
Писан е на Mon Jul 31 03:07:07 2006
Спомням си какъв исках да е краят, ама не си спомням защо не съм го довършил...
Та ето ви го разказа:
- Книгата -
Синя светлина от телевизора огряваше и присветкаше в гърба му. На импровизираното бюро беше сложил слаба лампа, която светеше върху листа. Той бързо го запълни с закривения си почерк и черното мастило. Сложи го настрана и преди да почне да пише на следващия се обърна леко и с едното ухо заслуша новините, които таман започваха по телевизията. Както всяка вечер бълваха едно и също, убийства, хулигански прояви и новини от фронта. Беше забравил за коя война ставаше въпрос. То и нямаше значение всъщност, защото и без това в новините наблягаха на зрелището и сензационното, а фактите и информация оставаха на заден план. Пускаха откъси от филмчета заснети от камерите монтирани на шлемовете на войниците, разбира се в инфра-червен режим и не много детайлно, но достатъчно колкото да разбереш, че войникът нахълтва в някаква жилищна сграда и застрелва едно момиче, което е паднало на земята и прикрило главата си хленчи нещо неразбираемо. В този зелен мрак на инфра-червената камера трудно се отличава като човешко същество, пък и е врага все пак... няма място за съжаление. Хората това и искат да видят „Война – НА ЖИВО“. Материалът продължи с още няколко подобни клипчета и с коментари колко добре са се справяли нашите момчета, които ни защитават далеч от родината си. Последва интервю с очевидци на поредната престрелка между полицията и някакви хулигани. Показаха от близо труповете на момчетата и лесно можеше да се забележи точността на полицейските стрелци, които с един изстрел бяха разпилели мозъка му на асфалта. На следващия труп се бяха престарали и имаше няколко дузина рани от куршуми. Последния труп беше целия в кръв и не можеше да се различи къде точно бе прострелян. Когато камерата се приближи до опряното в асфалта лице, се видя как няколко пъти премигна преди камерата отново да покаже героите полицаи справили се с заплахата. Всичко се представяше по такъв сензационен начин. Прекъснаха новините за реклама на поредния филм, който щеше да се появи по кината този месец. Кадрите не се различаваха особенно от показаните преди минути с разликата, че тука поне ставаше въпрос за филм. Виктор се обърна и продължи да пише на новия лист. Не го интересуваше филма. И без това всичките бяха еднакви. Дори да беше направен по някоя негова история пак щеше да бъде същия, нямаше и как да го различи. Нямаше и нищо да спечели от това. Историите и разказите се пишеха по шаблони и нямаше никакво значение кой ги е написал. Плащаше му се на страница, като в заявките бяха точно определени дължината на страниците, темата и шаблона, по който да бъде написан разказа. След като го предадеше на редактора губеше всякакъв контрол над творението. Обикновено то беше редактирано и променяно до неузнаваемост и отпечатвано в някой вестник, списание или като база за поредния малоумен филм. Сензациите, зрелищата и ефектите владееха обществения интерес. Книги отдавна никой не печаташе и едва ли някой щеше и да ги чете. Няма нищо стряскащо, интригуващо и сензационно в една книга. Известни автори също нямаше. Всеки можеше да пише глупавите разказчета, а всичко останало се отхвърляше от редакторите на издателските къщи, защото просто не се продаваше.
Завърши и следващата страница. Погледна към листата – пак беше превишил зададената бройка. Не му се занимаваше да го редактира и съкращава, и без това щяха да му платят за толкова страници, колкото бяха поръчали, тъй че не си струваше допълнителния труд от негова страна.
Пишеше историите почти машинално и без да влага каквото и да е чувство в тях. Нямаше и как при заданията, които получаваше или парите, които му плащаха. Запали цигара. Погледна огънчето и се сети какво му беше казал редактора: „Няма нищо интригуващо в пушенето. Самоубиваш се бавно и това е. Дори цял живот да те снимам как се убиваш по този начин никой няма да иска да гледа... няма никакво зрелище.“. Усмихна се леко и загаси полуизпушената цигара.
Вдигна телефона и се обади на куриера на издателството. Щеше да дойде на сутринта да вземе новите разкази и да му даде поръчките за следващата седмица. Всъщност повече го интересуваше фактът, че беше края на месеца, и че ще си получи чека. Беше работил като луд последните месеци и сега беше събрал добра сума, с която можеше да си позволи да не се занимава с писане на глупави разказчета поне един месец.
На сутринта като се звънна на вратата отново го погледна недоспалия поглед на куриера, който мълчаливо взе последните разкази и му връчи новите задания. Доста очудено погледна като чу за едномесечния отпуск, и ги прибра отново в чантата си. Едва ли не за секунди обаче като че ли забрави всичко това и пак с отегчения поглед подаде чека и си тръгна.
Нямаше значение, че не взе новите поръчки. Със същия успех би ги изпълнил всеки друг от колегите и на редакторът му беше все едно в крайна сметка. Прибра чека в шкафа и отново седна на импровизираното бюро. Запали слабата лампа въпреки, че беше още сутрин почти никаква светлина не влизаше през прозореца, защото сградите бяха прекалено близо една до друга. Погледна празния лист и се усмихна... най-накрая имаше възможност да се освободи. Знаеше, че единствения начин да се отърве от идеите в главата си беше да седне и да ги напише. Страх го беше не от това, че ще отхвърлят творбата, а от това, че ако я беше почнал по-рано сигурно нямаше да успее да я напише хубаво и нямаше да отговаря на представите му. Но сега беше готов. Започна да пълни с черно бялото платно. Пишеше толкова бързо, че още малко и щяха да се запалят листовете. Така продължаваше с дни. Без да става, без да яде, почти не спеше. На първата седмица беше изписал доволно количество хартия, но не беше достатъчно. Историята имаше още много да се развива, героите бяха истински имаха характери и дълбоки подбуди бяха свързани с действията им. Диалозите не бяха плоски като в кратките разказчета, които пишеше за да се прехранва. Накрая на четвъртата седмица беше започнал последните страници. Ръката му трепереше може би колкото от умора толкова и от възбуда. Беше почти готов. Краят беше невероятен, неочакван и все пак реален и щеше да остави читателя във възхищение. След като сложи последната точка, взе листа и го постави върху купчината. Беше изписал над хиляда листа. От толкова години не му даваше мира тази идея, най-накрая я написа. Чувстваше се освободен, вече нищо нямаше значение, беше му олекнало. Запали цигара. Проследи как димът се вдига до тавана. Звънна на редактора и му каза, да изпрати утре сутринта куриера. Редакторът се сопна, че не му е възлагал поръчки от цял месец и не го интересува какво има да му дава сега, защото и без това едва ли скоро ще отпечата нещо негово. Докато слушаше това нямаше как да не се усмихне и да спре смеха си, но все пак го увери, че със сигурност ще го интересува и ще го отпечата. Редактора побърза да прекрати разговора като каза, че ще прати човек въпреки, че нямаше никакви намерения да погледне и прочете ръкописа.
На сутринта опулената физиономия на куриера при вида на огромната папка с листове, която трябваше да занесе, си беше достатъчна награда за усилието.
следва продължение... може би...
_________________
It's not you, it's me... I don't like you.
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
