anime.ludost.net

Anime Ludost
Дата и час: Пет Юли 30, 2021 11:01 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 
Автор Съобщение
 Заглавие: Комерсиализмо!!!
МнениеПубликувано на: Пон Мар 29, 2010 11:24 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 20, 2007 10:53 pm
Мнения: 1
Местоположение: In Gal`s Hear†
В дни, когато всичко ти се скупчи на главата, когато имаш чувството, че си сам срещу целият свят, че болката в тебе прелива, тогава започваш да виждаш нещата по начин, по който не си ги виждал досега. И със смях разбираш, че всичко, абсолютно всичко е една смешка, че се правят нещата за една безмислица. Защото всичко свършва, както и когато да почне. Трябва само да разкъсаш тънката пелена на реалността, за да прескочиш всичката тази омраза, която се опитва да те стъпче.
И да вземеш това, което искаш да вземеш.
---
Едно неловко начало

Малко трудно, но успях да се поизправя, използваки за целта ствола на дървото до мен. Гората, в която бях, не се славеше с този сорт - Изключително лоши магически дървета, но явно бях попаднал в друга залесена част, защото един клон се опита да ми издере очите, а корен усложливо ми подложи за да падна. Удушен, сграбчен, увит в лиани, уплашен от черният дънер с призрачните очи в него. Това беше пределно скучният репертоар на едно изключително лошо магическо дърво, но откак бях станал на две годинки, аз - Сузуки Кира, вече не се впечатлявах от малкото и спретнато шоу на дървесината до мен, а и нямах проблеми с избягването на малките проблемчета, които изключително лошото дърво би ми причинило.
Сред краткият оглед, отбелязах, че наистина не бях в гората, която първоначално ме прие в обятията си. Дървото имаше много подръжници, които протягаха нелепо закривени клони или пускаха корени към мен. Това разбира се значеше, че някак бях попаднал от моята гора, тази в която бях почнал да гриндя, в друга - Изключително лоша магическа гора, пълна с изключително лоши магически дървета. Докато се оглеждах, се наведох, не само заради гореспоменатите клони, но и заради Изключително лошите магически сови, които най-често кичеха и окрасяваха изключително лошите магически дървета, тъй като последните нямаха изклю ... абе - листа.
Вече напълно прав, все пак ми се зави свят. Болка в главата започна напористо да удря с гумено чукче, някъде в областта на тила и съдейки по ударите, беше доста настойчива, сякаш се опитваше да ми каже нещо много важно. Разбира се, аз самият никога не пропускам болките в главата, те са много животоопределящи. На първо място ти казват, че си жив, иначе нямаше да чувстваш такава болка. Второто в менюто беше, че имаш ли болка в главта - може и да не си жив още дълго. За това се преминаваше към третата част. Обръщаш й внимание.
Сложих ръка на тила си. И виж ти - болката наистина си имаше какво да каже. Мокрото петно, лепкава субстанция, леко раздраната кожа. Е, това си беше нагло! Някой ме беше цапнал и то в гръб. Седнах, все така внимавайки за дървената ми компания, и си превързах с лента, която скъсах от кимоното си. Поне то ми беше останало.
По пътя на опита разбрах, че превръзката е по-добре да е по-високо, защото ми пречеше на очите. Ако я спуснех малко по-ниско пък, се задушавах. Ама и аз изобщо не разбирах от такива медецински работи. Виждате ли, винаги когато съм се одрасквал или наранявал, пиех малко кръв и всичко ми минаваше бързо. Но поради силното магическо влияние в тази гора ( о, да, Изключително лоша магическа гора, да не забравяме, и на мен ми е досадно да го казвам всеки път), регенерацията ми беше забавена много и тялото ми се лекуваше със скоростта на обикновен човек. Възмущението ми бе обаче повече за друго, не за това че бях цапнат в главата.
Инветара ми беше празен. Както казах - бях останал само по кимоно, и добре че това поне ми бяха оставили, можеше да ме съблекат гол. Колбите с кръв ги нямаше, магическата пръчка липсваше, катаната - вероятно магическа, но така и не се научих да я ползвам като друго освен просто като меч, гринд съставките за различните магии. Пусто. Колкото пъти отварях инвертара си беше празен.
Щях да се оплача на ГМ-тата на онази гора, която нека да уточним, всъщност бе Университетската гора. Бяха ми откраднали Акаунта. Това беше малко парченце хартия, магическо подпечатано, което ти даваше право да гриндиш в гората за магически съставки. И без това парченце, Професорите щяха да ме скъсат на всички изпити, почти всеки искаше за курсовата работа някаква магия, която не се правеше със съставки от магазините. А и нямах осемнадесет години, така че не можех да бъркам в семейната лаборатория и да си взимам от там каквото ми трябваше.
Идеше ми да се разбеснея, но останах спокоен. Да видим - бях на друго място, ударен и ранен, ограбен, сам. Не, пак ми идваше да се разкрещя, да изкарам вампирското в мен. Не ме интересуваше, че може някой да засече чакрата ми. Минал във вампирската си форма, потроших няколко изклю... дървета. Отчасти беса ми мина, но после се усетих каква глупост съм направил. И както винаги беше късно да спра. Какво да се прави - тинейджърска му работа.
Няколко чифта злобно вперени в мен очи ме следяха. Предполагам виждаха в мен Макдоналдс хамбургер или нещо подобно, не знаех с точност вкусовите им предпочитания. Но имаха много, много зъби, а там където нямаше зъби, беше запълнено с нокти. Някое от въпросните създания си беше позволило волността да прибави и криле или крайници, към купчината от остри предмети, други май имаха опашка, но не бях сигурен можеше и пипало да е. Е, поне за очите не грешах - те със сигурност ме гледаха, и имаше слюнка в устите им. Един заек много добре и точно знае кога го гледат гладни вълци. И заека не мърда, стои закован. Може би сляпата надежда, че не е бил забелязан да подскача наоколо, го държи изправен и отвръщащ на погледа на гладните зверюги. Но заека нямаше едно нещо, което аз имах, което щях да покажа на тези ... твари, че имам.
Те се вкупчиха към мен, бутайки си като за безплатна храна, каквато сигурно бях за тях, а аз си плюх на петите. Ако ще ме ядат, ще трябва малко да се озорят. Вижте ми краката, вижте ми гърба, а сега гледайте как се смалявам.
Ооо, не. Почакайте. Дайте да върнем малко времето назад. Така или иначе, ако ме сграбчат онези ... същества, няма да мога да ви разкажа как се почна всичко това. Поне това ви дължа.
---
Беше прекрасно утро. Пролетно, слънчево, птичките пееха, бла бла. Облачета и други работи подскачаха на небето.
- Хинаааатааааа - извиках с пълен глас.- Намали тъпият телевизор, чак тука се чуват розовите ти предавания.
- Кирааааа - избоботи отдолу друг. Опс, баща ми.- Не викай на сестра си, не само тя е в къщата. Хинаааатаааа, намали телевизора и мен ме дразнят тези глупави предавания. Деца, по-тихо, от вас не може да се спи, а бях нощна смяна.
Въздаржах се да отговоря на този повик, но поне от съседната стая не се чуваше онова лигаво предаване. Е, ефекта беше на лице - аз се бях разбудил. И по някакво съвпадение, навън наистина имаше слънце. Времето беше прекрасно. Излязох за малко на тераската. Слънчевите лъчи галеха кожата ми, малко по-бледа от на другите хора, а усещането беше невероятно. Харесваше ми да чувствам природата, дори само от този малък контакт с нея.
- Батеееее - лигаво гласче се пльосна върху блажените ми мисли, сякаш бяха малки гумени патета в басен и някой скочил в него, направо ги разпиля.- Какво правиииш? Ще ме изпратиш ли днес на училище? Ще ме пазиш ли от лошите батковци и каки? Кажиии, бааатееее?
Сузуки Хината, малката ми сестра, се уви около мене и се сгуши. Потупах я по главата, усмихнат. Висока около метър и тридесет, с тези големи зелени очи, наследени от майка ни, Сакура, хлапето стигаше почти до раменете ми. И затова винаги, когато се сгушваше в мен, ме гледаше жално, като някое котенце. Всеки път минаваше с този номер, разбира се, нали за това го правеше.
- Разбира се, миличката ми. Батко ще се грижи за теб.- тя светна.- А сега да се оправяме, че и двамата сме на училище.
Тя кимна и тръгна към нейната стая. По средата на моята се спря, обърна се и рече:
- А косата ще ми помогнеш ли за нея?
Грамофонната плоча която свиреше приятна и идилична музика спря, лицето ми беше усмихнато и после веднага мина в досадна форма.
- Ще станеш осми клас, а още не можеш да се оправиш с косата си!- казах й.
- Баааткоооо!, не е като да е твоята, нали? - при тези думи малката дръпна косата си, която ако не беше в прическа бе по-дълга отколкото аз висок и винаги се влачеше зад малката. В тон с кимоното й, добавих мислено, винаги го носеше с по-дълги ръкави и те постоянно се провисваха, аха-аха да стигнат земята, ама не.
- Отрежи си косата!- нахвърлих се върху нея.
- Няма! - не отстъпи тя.
- Отрежи си косата!
- Няма!
- Отрежи си косата!
- Няма!
Погледите ни играеха канадска борба и макар, че бях малко по-висок от нея тя не отсъпваше и на сантиметър. Надвсих се злокобно над нея.
- Отре- ...
- Господарю, господин Майкъл- обади икономът ни, който отвори вратата в този момент, побутна въпросният, хвана Хината за ръката, изведе я навън от стаята ми (отдъхнах си за малко), оправи малко стаята и излезе, затваряйки толкова леко вратата, колкото и когато я беше отворил. Всичко това докато представи гостенинът ми.
Присвих очи. Хмм, как го прави?
- Доскоро, Хи-на-та.
- Бай бааай - изчурулика малкото пиленце.
- Майкъл - обърнах се към него, докато той помахна на сестричката ми за довиждане.- Спри да храниш сестра ми с лигаво дъжание. Тя трябва да порастне и да стане достоен член на семейство Сузуки.
- Кира - рече младежът срещу мен, отпускайки се върху голямото ми легло.- Понякога малко се престараваш с тези семейни глупости, а? Оу, какво е това? - разбира се погледът му светваше като набара клавиатура или джойстик. Абе, той май се радваше повече на ПС тройката ми, отколкото на присъствието ми.
Свих рамене и седнах до него, взимайки другият джойстик.
Две минути по-късно, Майкъл хвърли своят.
- Брато, изруд си на тези игри. Кви са тия комбота, как ме удари тука, какво стана?
- И без това трябва да се оправя за училище. А ти, как влезе тука между другото? - попитах го.
Младежът, висок почти колкото мен, с тъмно кафеви очи и светло кестнява разрошена чуплива коса се усмихна много широко. Не беше случаен.
О, да. Ама че забравих. Аз съм вампир, от голям вампирски род. А той беше върколак. Точни детайли около семейството му нямах, но сигурно бяха голяма фамилия. А както всеки знае, вампирите и върколаците се мразят и са във война. Затова и бях изключително любопитен да разбера как е успял да влезе.
- Е, как да вляза?- рече Майкъл.
--
Винаги се събуждам по изгрев слънце. В нашата голяма къща тогава е момента, в който всеки, който не е бил на нощни обиколки, става и почва да действа. Както винаги направих си упражненията, знаеш обичам да поддържам форма.
- И аз го правя - обади се Кира.
Хванах кадъра и побутнах наглото вампирче извън него.
- Аз разказвам сега.
Та, направих си упражненията - коремни преси, лицеви опори, набиранки, кофички, лежанката, а после закусих обилно с месо, пилешко. Измих си зъбките, ние върколаците много държим на тази част.
После слязох да видя какво прави семейството.
Във всекидневната бяха батко, батко и третият ми батко. Четвъртият батко явно спеше. Тримата по-малки братя също се подготвяха за училище. Също чичо, чичо и чичо, татко и леля едно, леля две, майка. Дядо едно беше тука, другите дядовци ги нямаше. Каките, както винаги ги нямаше, тези дни някакъв бойкот са вдигнали срещу мъжката част от семейството, но лелите и майка не ги подкрепят, мислейки бойкота за прищявка, заради което каките се сърдят и на тях.
- Това пък какво ме интересува? Попитах как влезе?
Тихо бе. Отворих големият си старинен гардероб и миризмата на старо дърво ме блъсна в носа. Не е като вашите, дето са направо в стената и само една вратичка се бута наляво надясно. Не е ли това, да е голямо да можеш вол да скриеш в него, не е гардероб. Огледах стабилният репертоар от дънки и джинси. Дам, днес ще са дънки. Бялата тениска, за да ми изпъкват мускулите и черното кожено яке, с по-малко шипове, о йеа.
Метнах раницата на гърба си, дава плюс петдесет точки за инвертар, и се запътих към вас. Интересно, нашите две фамилии трябва да се мразят, но защо нашият замък е съседен до вашата градина и пагода? Както и да е.
Звъннах на входната ти врата и не след дълго време се появи иконома ти. Чудно, всеки път като минавам пътя от външната врата, през градината, и тя е винаги някаква подредена, окастрена, спретната. Ела да видиш нашата някой път, в задният двор мисля, че вече има лабиринт от храсти, само че те едва ли водят към същото измерение, което е било преди да са избуили така.
Разбира се, икономът беше така добър да ми покаже стаята, не че не знаех къде, много любезен чичка, ще кажа и на нашите да си вземем един. И така.
--
- Можеше просто да кажеш, че си влязъл през входната врата- отегчено го изгледах.
- Е, не го ли направих?
- Да ми беше спестил другите глупости- нахвърлих му се.- Не ми трябваше да знам подробностите.
Заметнах се с наметката. Накрая прибавих катаната и казах:
- Аз съм готов.
- Колко време ти трябва да слагаш тези парадни дрехи - засмя се Майкъл.
- Това е кимоно бе - цапнах го по главата, а после приех сериозният си облик.
- Хей, хей. И аз щях да съм малко повече изнервен, ако винаги трябваше да нося рокля - изплезе ми се другият.
Тъкмо мислех да го прасна с нещо друго от стаята, когато вратата се приплъзна и се показа иконома. С него беше и сестричката Хината.
- Уууу. Какъв бонбон - светнаха му очите на дебила до мен. Но от друга страна беше прав.
Малката беше облечена в фурисоде* с много бледорозов отенък, изрисувано с дървото сакура, а листата му се бяха пръснали от вятъра и черешовият цвят беше зялал единият ръкав. Сред клоните на дървото се гонеха птички, а долу в основата му се беше увил грациозно бял дракон. Муцуната му не беше гневна, по скоро някак спокойна.
Косата на момичето беше сложно оплетена в прическа, чийто характеристики никога не бих искал да знам, но бях сигурен че иконома я бе направил, а откъде той се е научил, си беше пълна мистерия. Лицето й беше избелено, бузките по червени, а отстрани на клепачите бяха кацнали задължителните розови сенки.
- Направо ще забие всички мацки на училище - намигна ми Майкъл.- И с всяка година става все по-хубава и по-хубава.
Не знам дали беше от ружа, но за момент ми се стори, че Хината се изчерви. Тя мина по коридора, ситнейки, все пак кимоното й не й даваше кой знае каква свобода, но имаше някакво излъчване на достойнство.
- Смятай, така се облича сега, а като порастне още малко. Чакай, чакай, ами какво ли ще е сватбеното й кимоно? - не се спря съученикът ми.
И двамата подадохме глави през вратата понеже шума, който чухме можеше да е само от нещо или някой, който беше много непохватен, спънал се в дълго кимоно и паднал. Да, Хината.
- Аааа - тя помаха с ръце.- Добре съм, добре съм. Нищо ми няма. Добре съм.
Двамата с Майкъл се разсмяхме. За разлика от нас, напълно сериозен иконома подаде ръка на девойчето и я вдигна, като със същото движение изглади няколкото гънки по кимоното и юката, стегна обито, дооправи прическата и изпъна ръкавите. Ама той, как? Както и да е.
Без да чака покана, Майкъл се намърда с нас в лимозината. Така или иначе беше ясно, че ще го поканя, но неговият вкоренен англииски такт, просто не се връзваше с нашите представи за социално отношение, чийто корени бяха японски. По пътя не си разменихме и думичка.
Някак само за момент и тримата бяха хванати от състоянието, в което изпада всеки учащ, отиващ на първият си учебен ден за поредната година. Ние десети клас, Хината осми. Всеки път обаче първият учебен ден беше някак ... по-специален.
За разлика от миналата година, тази в класът ми щях да бъда с момчето седнало срещу мен в колата. Замислих се. Небрежно гледащият през прозореца младеж, този буен хлапак, беше дошъл в края на миналата година в класът ми, а лятото се нанасяха в замъка до нас. Макар и за кратко, бяхме открили, че имаме сходни характери, достатъчно приличащи си, и в същотото време протеворечащи си, за да можем да се борим и един с друг, поради липса на някой по-добър наоколо. Но го чувствах като приятел, обичах да знам, че погледа му е върху мен, че ме разбира, че е до мен.
Майкъл забеляза, че го зяпам, и отвърна с усмивка. После тя помръкна и той отново се запиля по странните пътища на неговите мисли.
Щеше да е интересна учебна година, а аз имах поне един човек за парти. Йош. Нямаше да гриндя сам. Гръмнаха фанфари и се разлетяха ангелчета. Необятна поляна, изпъстрена с плътен килим от цветя, толкова много, че не се знаеше дали има трева на поляната. А Майкъл бягаше към мен.
- Кираааа-сенпаааааай - подскачаше той.
- Майкъл-куууун - отвърнах му аз и летях към него.
Заря, светлина и в един миг двамата се устремихме един към друг за прегръдка.
В последният момент той извади дуло на танк, на гърбът му щръкнаха различни ракети, огнестрелни оръжия, автомати, лазери. Аз извадих сума ти магически пръчки, направих сийлове, във всяка ръка имах по няколко меча, боздугани, брадви, алебарди. Преминал в Аватар-стейт, опрях рамо до него. Очите му във форма на сърчица бумтяха в ритъм с дишането ми. И двамата се прицелихме към безбройните мобове, които щяхме да изгриндим. Ядрена гъба далече като фон, лорд оф вермилион и сторм гъст в близост, близарди и хвърчащи ракети ...
- Кира! Киииира!
Някой ме дръпна от странният ми сън. Хината ме гледаше с котешка физиономия.
- Пак задряма, Батко - рече.- И пристигнахме.
Вратата на колата се отвори, а до нея ни чакаше иконома, който ... Не си спомнях да се е качвал с нас?! Ама той как? Както и да е.
Майкъл изхвърча като тапа, след него аз с възможно най-голямо достойнсвто се хързулнах и накрая мъничето. Троп, троп, троп, троп.
Обърнах се назад.
- Трябваше ли да взимаш и тези чехлички? Още си малка да носиш гета*.
"Малката" навири носле, подминавайки и тропайки.
- Все някога ще трябва да се науча да ги нося, нищо че мама е започнала по-късно.
Светът се счупи на две, а аз се Хванах се за кракът понеже, колкото и лека, сестра ми "случайно" уцели с тия дървении пръстите ми.
- Глей къде ходиш - а тя само се разсмя. На мен не ми беше весело, но се усетих и превключих на поза стил добрият брат.
- Хей, вие двамцата, цял ден ли ще стоите там? - подвикна ни Майкъл.
Хванах сестра си за ръка и последвахме хлапакът с дънките и черното кожено яке. Пресякохме малката зелена алея.
Огромна стена, достатъчно висока, че да не можеш да погледнеш над нея. И също така дълга, единият й край беше от началото на улицата, успоредно на алеята с тополите, а другият се губеше надолу по улицата. Тази стена си стоеше забита в самият край на градът и никой не се интересуваше как и защо стой тука. Само магичните същества като нас знаеха, че тази стена е външната стена към единият от Университетите, този в който учехме ние.
Имаше пет магични Университета. А именно - за Магични същества, за Нинджи, за Самурай и за Магьосници. Петият така и не го научих, но той не беше в същият комплекс като предишните. Та, за всеки Университет имаше път, по който можеш да отидеш и да се върнеш по него. Външната стена на Университета не беше точно външна от другата страна на портата, защото когато влезеш в него измерение, правилата ставаха други. Или иначе казано, стената беше само за фасада. Реално, ако някой направше дупка някъде из нея, вероятно щеше да намери всичко друго, но не и градините на Университетите.
Портата пред нас не бе от кой знае какво магическо естество. Представляваше каменна арка, по чийто колони бяха изрисувани и издялкани различни божества и същества. Най-горната колона бе изписана със руни, канджи и йероглифи, дори имаше част от въжената писменост, латински и арабски надписи, и изобщо езици от всевъзможни места из планетата. Те поддържаха входно-изходната магия жива, а за да бъде разбита портата, трябваше да се направят анитзаклинания на всички езици, които имаха участие в подръжката. Трудна работа ако питате мен.
Преминаването през въпросният портал не е кой знае каква работа, все едно минаваш през воал, никакво съпротивление, никакви светкавици или специални ефекти. Лично за мен беше, като да отгърна лист на тетрадка и от нашето градче, да се озова на територията на Университета.
Още щом попаднахме там, аз се наведох бързо, Майкъл подскочи настрани, а Хината се телепортна елегантно, без да спира да трака все така с чехличките си, все едно нищо не бе станало.
- Хей, някой да ви е казвал, че е забранено гоненето с летящи зверове в близост до вход? - извиках гневно по посока на хлапаците, които имаха неблагоразумието да хвърчат с гадините си в тази зона.
- Нееееее-ееееееееее ... - профуча още един покрай нас. Този яздеше някакъв реактивен балон с три пипала, а тягата излизаше явно от задника на балона.
- Считайте, че този някой току що го направи.
Групичката дечурлига продължиха да пърхат, но се издигнаха високо в хаотично осветеното небе. Лилави, червени, жълти, изобщо всякакви цветове се преливаха на небесната шир и на фона на този хаос три луни невъзмутимо следваха пътя си.
Пред нас имаше огромна широка алея, пълна с пейчици подредени по външните й ръбове подобно на шев минат от шевна машина. От двете страни на алеята имаше залесени площи, дърветата бяха огромни и също така многобройни на вид. Можех да видя как на някои полянки имаше ученици и студенти, направили си пикник, други свиреха, трети играеха някакви игри. Личеше си, че някой са дошли даже още по-рано. Хората, е точно хора тука нямаше, но така де, толкова ли бързаха да свърши ваканцията им.
Паркът около университета беше обширен, а алеята, по която се тътрехме към огромната сграда, беше една артерийка, част от невероятната кръвна мрежа, която се преплиташе вътре в умерено заетата с полянки и дръвчета площ около учебният център. Ако учениците и студентите представляваха пулса на това чудато създание, то мога да кажа спокойно, че в момента то изпомпваше много кръв, навсякъде имаше навалица. Колкото повече се доближавахме до университета, толкова повече малките тълпички се сливаха в по-големи, а по-големите в по-големи. Накрая трябваше да заобикаляме цели острови от дечурлига, връстници или по-големи. Предполагам всъщност, че това бяха класове и групи,
Нека направя пояснението. Въпреки, че носеше името Университет, в сградата за Магични същества ( конкретно тази, в която учехме аз и Майкъл) учеха деца от първи до дванадесети клас, а след това продължаваха като студенти. Поради това огромният спектър на възрасти беше в наличие, а от там и невероятната за едно училище бройка на възпитаници. И това беше само за нашият регион. Макар че не можеше да се видят другите три Университета, закрити от нашият, предположих, че положението беше подобно и от страната на Университета за нинджи, при Самураите, както и с Магьосниците. Но не и в тази зона. Тука имаше само огромна купчина от магически същества.
Нека да направя една добавка към лекцията. Поради огромното многообразие, видови различия, а също и сблъсък на интереси, още преди много време, най-вече за да се избегнат тези противоречия, Ректорите на университети приели няколко закона, за да може учението и обучението да протича гладко. Първият бил, че като най-проста форма на разумен живот - всички - Нинджи, Магически същества, Самурай и Магьосници - ще бъдат в човешки облик. Абсолютно всеки учащ трябвало да бъде в "човешки костюм". Много съображения - лесно се поддържа, заради малката си енергия; така и така при някой същества тя е алтернативна; най-простото нещо е да се направиш на човек, не е кой знае колко сложен. Затова човешкият външен вид се превърнал в консенсусен. Последвало приемането на вторият закон - този за скриването на рода, произхода, вида си. Няма нужда от обяснение какво точно прави. Само ще допълня, че благодарение на тези два закона, сред нас вече можеше да стой всеки, дори такъв, който е враг на расата ни. Но докато учехме, основно правило беше да скрием какви сме и откъде сме дошли.
Не ме питайте мен, не съм го мислел аз това, като малък даже се чудех защо нямаме училище за вампири. Но като гледам баща ми, май вампирите са заети повече с други занимания, отколкото да учат своите деца на нещо практично и полезно, което да им помогне да оцелеят - както в магическият, така и в нормалният свят.
- Винаги съм си мислел едно нещо за теб - прошушна ми Майкъл и ме извади от вглъбеният свят, в който бях потънал, докато навлизахме вътре в района на училището.- Хитро как според общото твърдение не можете да издържате през деня на слънчева светлина, а аз съм те виждал повечето време през деня.
Въздъхнах. Е, така или иначе не една и две тайни крием с него.
- Ами това е много просто - процедих през зъби, така че да ме чуе само той.- Ние вампирите си го измислихме, за да може хората да се чувстват в безопасност през деня.
- Ха-ха-ха. Добре, добре - огромната му и тежка, в сравнение с моята, ръка замалко не смачка гръбначният ми стълб. И това ми било потупване.
Пооправих си кимоното след това невероятно нападение на личността ми. Той винаги си е бил грубиян и каквото и да кажех, едва ли щеше да променя с нещо природата му.
"Богове. Едва оцелях до влизането в Училището. Какво ли ме чака вътре?" помислих разтревожено, знаейки и за другите ми съученици.
Разделихме се с Хината и тя пое към мястото за събиране на нейният клас, а аз и Майкъл към това, което се предполагаше, че ще е нашето. Все така неспокоен, усещах, че не е едно и две ще ни се струпа днес, месеца, или дори през учебната година. Преглътнах опасенията си и с бодра крачка, а зад мен подхилкващият се хлапак в дънки и черно кожено яке изкачихме стълбите водещи към знанието.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Съб Апр 03, 2010 3:08 am 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пет Юли 10, 2009 10:27 pm
Мнения: 2037
шуь е уяе ахд `ешь хеаддзиьуехь евеншидххь сжиьл
хе е адфиь

_________________
hell storms, rush over the earth
bestial invasioooooooooooon


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Съб Апр 03, 2010 5:55 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Нед Май 25, 2008 11:02 pm
Мнения: 1263
Местоположение: ~/
Някой чете ли го цялото? Аз стигнах до "всичко ти се скупчи на главата".

_________________
you lost it.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Съб Апр 03, 2010 9:08 pm 
Offline
Аватар

Регистриран на: Пет Юли 10, 2009 10:27 pm
Мнения: 2037
прочетох го съвсем цялото. не случайно дадох такъв отговор.

_________________
hell storms, rush over the earth
bestial invasioooooooooooon


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Съб Апр 03, 2010 10:26 pm 
Offline
Лакпром терорист
Аватар

Регистриран на: Съб Сеп 11, 2004 9:36 pm
Мнения: 5613
Местоположение: над земята, под небето
http://101reasonstostopwriting.com/demotivators/


SOLITUDE
You think it will make you a better novelist.
Everyone else thinks you’re being an asshole.

_________________
The Queen of tarts,
she ate some hearts.
The Jack of tarts,
he stole these hearts....

psycho gay rapist werewolf!!!!


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Сря Апр 07, 2010 5:19 pm 
Offline
Лакпром терорист
Аватар

Регистриран на: Съб Сеп 11, 2004 9:36 pm
Мнения: 5613
Местоположение: над земята, под небето
Ммм това последното не съм го писала аз :)
НЯмам време да чета такива дълги творби

_________________
The Queen of tarts,
she ate some hearts.
The Jack of tarts,
he stole these hearts....

psycho gay rapist werewolf!!!!


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
cron
POWERED_BY
Преведено от: SEO блог на Йоан Арнаудов