|
Копирано от ШД форума:
Вчера (16ти юли), 4 години и нещо след първото ми стъпване в Калгари, най-сетне отидохме да видим що за чудо е тоя Калгари Стампид.
Както съм казвала преди - тук всеки юли имаме десетдневна оргия, с която града селебрейтва богатото си и не толкова далечно историческо минало на мисионери-кравари, дошли по тая земя, за да опиянчат и избият местното население и да създадат културата и бахура, такива каквито ги знаем днес. Оргията има като отправна точка Калгари Стампид парка - заградено огромно празно пространство, в удобна близост до гробищата, в което има напляскани няколко зали и хиподрум, за целогодишното провеждане на дълбококултурни мероприятия като кънтри концерти, хокейни мачове или надбягване с конски впрягове. По време на 10-те дена стампид, празното място се запълва от десетки шатрички, в които се продава много сладка, мазна и миризлива храна или в които можеш да си спечелиш плюшен Барак Обама, ако успееш да удариш нещо с нещо друго. Вариациите на нещата които можеш да удряш с други неща се изчерпват с около 3-4 пермутации, разпределени в около 40 различни по един ужасно еднакъв начин шатри. Има и ролер костери и някакъв странен лифт, който тръгва от нищото, издига се над шатрите и стига до нищото. Предназначението му не ми се изясни, но сигурно е подобно на това на двете виенски колела - т.е. дава ти се възможност за продължително и съзeрцателно наблюдение на гробището. Или ако си обърнат на другата страна - на по-гадната част от центъра.
Та, отидохме там с идеята да гледаме състезанието с конските впрягове, щото то ни беше описано като едно от нещата, които трябва да се видят преди да умреш и т.н. Родеото го пропуснахме, понеже за него трябваше да си платим допълнително, пък нещо не се чувствахме особено мотивирани за тая цел. Отидохме няколко часа по-рано, за да можем да попием повече от тези така уникални фестивитис. Опитахме се дори да позаприличаме на реднеци - т.е. постарахме се по нас да има колкото се може повече син дънков плат, понеже всичките ни ризи с десен на покривка се оказаха твърде дебели за летните 19-градусови жеги в Калгари. Разбира се, изобщо не успяхме да се слеем с тълпата, понеже имаме неблагоразумието вече 4та година да не сме станали притежатели на каубойски шапки и ботуши, но боят ни се размина. Бой поначало никъде не се състоя, въпреки огромното количество хора, доста от които с визията и манталитета на фрат бойс (с каубойски шапки).
Първото нещо, което гледахме беше някакво ледено шоу - фигурно пързаляне среща жива рок музика (или по-скоро зле изпълнени кавъри на известни поп, рок и метъл песни). Беше яко, макар че от фигуристите само 3-4 ставаха за чеп за зеле. Имаше две момченца, по които ми изтекоха лигите, а това не беше добре, щото ме остави дехидратирана за мейн ивента. Имаше и един чичко, който се съдра да върти една лелка в ръцете си. В тоя ред на мисли, ми се ще някой да иде и да каже на фигуристите, че да хванеш жената за глезена и да я развяваш като ласо над главата си не е красива и адекватна хореография, освен ако не правиш постановка със заглавие Кроманьонските Ромео и Жулиета. Сигурно тоя номер изисква огромно умение и т.н., но е ужасно дебилен за наблюдаване. Останалите фигуристи ги бяха събрали от някоя гимназия, подозирам за да са шарени на леда. Имаше и две гимнастички, които повисяха и се покълчиха от един трапец на тавана. Много са яки канадските гимнастички - те са колкото 3 български и мисля, че могат да дърпат камион със зъбите си. Имаше и мацка, която тропаше степ, докато биеше подиума с дървени топки закачени на въжета. Размахваше тея въжета като оръжие - сигурно може да пречука човек с тях. Докара страшен ритъм, вероятно равноделен. Беше велика, дори ужасното изпълнение на групата зад нея не можа да я засенчи.
След това решихме да отидем до индианското селище, където се предполагаше да видим традишънъл дръминг и вдигане на типи. Стигнахме точно в края на тричасовия пау-уау и бяхме безкрайно разочаровани от видяното. Грандиозното финале на този така хубав културно-обменен обичай биде почитането на някакъв местен пич по случай 18-годишната му служба като охрана на Стампида. Имахме си водещ. който казваше "ladies and gentlemen" в началото средата и края на всяко свое изречение. Ако изречението беше по дълго, казваше "ladies and gentlemen" по два пъти в средата. На края на всеки параграф казваше "Ихааа!". Тръгнахме си преди вдигането на типито, като пътьом се мушнахме в едно вече вдигнато типи, за да видим как изглежда отвътре. Беше доста широко всъщност и пълно с шарени неща. Разполагаше с отегчени индианка и индианец, които се опитваха да продадат сувенири на нахлуващите нахалници. Индианецът ни попита откъде сме - като му казахме, че не сме местни ни изгледа накриво и аз се почувствах неудобно, щото в неговите очи сигурно съм поредния бял вампир, дошъл да смуче от неговата кръв и да му сере по земята.
За разтуха отидохме да гледаме Супердогс - нещото, което ми хареса най-много на стампида. Редихме се порядъчно дълго, за да влезем в залата, поопържихме се на лятното слънце и после трябваше някак да оцелеем сред майките с децата и количките (тия могат да те прегазят по-качествено отколкото десет стада мустанги и бизони, заклевам се). Шоуто почна с брутален корпоративен куиз, в който ни задаваха въпроси-реклама за спонсорите и раздаваха награди на най-дивите ентусиасти сред публиката. И публиката дивееше ентусиазирано - тия хора наистина крещяха до изплюване на черното си дробче и ръкомахаха до изкълчване на раменните стави, за да спечелят плюшено кученце или ваучър за 25 долара в еди кой си супер маркет. Корпоративна пропаганда, изумителна и долнопробна по толкова много начини, че ни остави с увиснали ченета и двамата с Александър. Следващия път когато шефът ми пусне забележка, че не се кефя на тия шитз, щото съм твърде стара за тях, ще му кажа, че проблемът е more of an IQ thing.
Как да е - като преживяхме корпоративния кошмар и кучетата излязоха и почнаха да си правят номерата се размазахме от кеф. Тия бесни и жизнерадостни топки живот, скачащи навсякъде, бяха абсолютния връх на вечерта ми. Имаше едно особено малко и скокливо псенце - като на пружинки беше. Някво сиво пинчероподобно такова. Успя да надскача някои доста по-големи и дългокраки от него псета. За съжаление гледахме само половината шоу, щото трябваше да се завлечем на състезанието с конски впрягове - все пак си бяхме платили соленовато за него. Съжалявам, че се прекарахме така - кучетата бяха пъти по-яки. Ако изобщо реша да ида на Стампида някой друг път, ще ида само заради Супердогс.
Та, каляските. Каляските, копелета.
Както Сашо каза, това бяха някви нови нива на реднекщина, с които никой от нас не се беше сблъсквал до тоя момент. Насадихме се в средата на някви бесни фрат-бой селтаци, всичките порядъчно налочени с бира и снабдени със съответните жизнено-важни атрибути - каубойска шапка, каубойски ботуши, карирана ризка, пресипнал от крещене глас... Личеше им, че са още мокри зад ушите - истинските про-та (в лицето на беловласи чичковци с мустаци и маститите им съпруги) седяха мълчаливо малко по-настрана, гледаха с огромна концентрация ставащото и дрънкаха някви хлопки, когато каруците стигнеха до финала. От тия лица бликаше мъдростта на годините и тихото достойнство на християнския мисионер, който е отгледал царевицата и десетте си деца сам. Тези хора не наблюдаваха състезанието. Те СВЕЩЕНОДЕЙСТВАХА.
Когато най-сетне положихме задници на запазените си места, състезанието вече беше започнало и един "heat" беше минал. "Heat" е индивидуалното състезание между 4 конски впряга. Тази вечер беше 8-мата поред вечер на тия състезания и може би бяхме стигнали до някви полуфинали. Изгледахме 9 heat-a общо. Всеки от тях траеше по около минута и 20 секунди, в които 4 конски впряга, всеки с по 4 коня + няква каручица зад тях + един реднек с черна каубойска шапка и камшик в каручицата, стартираха, правеха едно кръгче на хиподрума и спираха. Старта беше единственото интересно нещо, щото включваше обикалянето на някви бидони преди излизането на хиподрума и която каручка излезеше първа на старта си оставаше начело и до края. Ненам що изобщо губеха време с обикаляне на хиподрума - можеха да сложат финала на 100-ина метра по-надолу и която каручка го мине първа, тя да печели. Как да е - 9те хийта заеха около 18 минути от времето. Останалите 2 часа се състояха от забавна програма, прекъсвана от реклама на Bayer Crops (не Монсанто, да им се ненадеваш!!!). Имахме запален коментатор, който представяше състезателите и интервюираше седмократни шампиони в тия надпреварвания и т.н.. Май повечето бяха от Саскечуан, където опитоменият по канадски див запад се случва понастоящем. За Калгари е вече леко в миналото, щото, а в Торонто и Монреал хептен го няма. За мен най-якото състезание беше с каручката на Purolator, която започна втора на старта и финишира последна. Това със сигурност може да бъде корелирано със скоростта, с която си разнасят пощата. Убедена съм просто.
Ще спомена две части от забавната програма. Едната беше The slingshot horse, който представляваше някакъв дълъг и тънък човек в костюм на кон. Свръхспособността на въпросния беше да изстреля от crotch-a си няколко.... мамула в публиката. Тук е момента да споделя наблюдението си, че канадците имат силно инконсистентно чувство за налагане на safety measures. Примерно, сред десетките шатри нямаше ЕДНО нормално стрелбище с въздушна пушка (знам, щото търсих, за да си пострелям), нямаше и блъскащи се колички. Вероятно са ги счели за опасни и затова. Стрелба имаше само с някви водни пуцалки. Как обаче кочан с царевица летящ към главата ти със скорост 50 км/ч е бил оценен като безопасен projectile който да пратиш в публиката си - все още не ми е ясно.
Другият номер беше сърцераздирателното състезание с малки пластмасови каручки на три дечица (братовчеди) на възраст 6, 7 и 9 години. Всяка каручка имаше пластмасово конче. Дечицата бяха яхнали кончетата и скачаха с гъз на тях, при което кончетата се придвижваха напред. Колкото повече скачаш с гъз отгоре на кончето - толкова по-бързо се мърда то. Водещите ни призоваха да станем на крака и да окуражим с аплодисменти и викове "уууу" този знаменателен миг на зачеване на реднекщина в детската душа. А аз бях изумена и покъртена, щото за пръв път видях как се възпроизвеждат реднеците. Ето така ставало значи... В един миг си дете, с огромни невинни, пълни с искрено любопитство очи, огледало на чистата ти и съвършена душа. Бъдещето е пред теб и имаш целия потенциал да създадеш нова вселена. В следващия миг си препил с Будвайзер, прегракнал от крякане лумпен с карирана ризка и каубойска шапка на главата...
Тоя coming-of-age процес се извърши с квантов скок пред очите ми. Светът ми никога няма да бъде същият.
Последните ми впечатления от това величествено събитие бяха как един много вживял се реднек се опитваше да накара публиката да направи мексиканска вълна. Успя някак да кандърдиса нашия и съседния сектор, ма с два сектора вълна не става. Затова хукна да обикаля и по-нататъшните сектори и да им дава инструкции. А те се оказаха много тъпи и несхващащи и все не правеха каквото искаше той. Докато тоя сновеше насам-натам направихме сигурно поне 10 сухи тренировки и 9тия последен heat взе че свърши. Оня, силно разочарован от неблагонадеждната човешка природа, се отдаде на тихо пиянство и жалване пред дружките си, докато чакаше долу да сглобят подиума за следващия концерт, който също влизаше в цената на билетите. Пред подиума докараха един голям GMC камион, от тези, с които разполага всяко себеуважаващо се канадско семейство. Беше черен, много лъскав и започна да се върти на няква поставка - явно го гласяха за голяма награда на някаква томбола. Баси, представяте ли си - да спечелиш такова!!! ВИНАГИ СЪМ СИ МЕЧТАЛА ДА СИ ИМАМ МОЙ СОБСТВЕН GMC КАМИОН!!! Бих се радвала повече само на мой личен трактор!!!!!!!!!!!!!!!
Ние обаче се изнесохме, защото видяхме че долу подготвят като част от шоуто някакви камиончета от средата на миналия век, които навяваха асоциации с прерийно земеделие и кънтри музика. Тя кънтри музиката си тръгна по радиоуредбата почти веднага и просто нямаше как - трябваше да се спасяваме.
Та, спасихме се с дребни повреди. Аз съм с лека температура днес, вероятно заради кънтрито. Поне се разминахме без тежки хранителни отравяния, сигур щото въобще не ядохме там. А не ядохме, не само заради миризмата на храната, а и щото не си бяхме взели кеш. Баси, толкова съм отвикнала от носенето на пари в мен, че дори за миг не ми хрумна близката до акъла мисъл, че на Стампида във временните шатри няма да има автомати за дебитни и кредитни карти.
_________________
And that, is without a doubt, that.
,
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
