(Моля някой да прочете
, прекалено е добро просто да се scrollне като поредната стена от текст. Искам да знам, че някой някъде го е прочел.) Do it.
Колко пъти ви се е случвало / ви се случва, да виждате неща които сте изобщо неспособни да си представите преди да видите, а когато ги видите да се оказват самата реалност съществуваща си в реалността. И последните ми няколко реда не са само игра на думи. Става дума за реалност направена от хора, сгради, мобилни телефони, компютри, пари и други неща от абсолютния физическия свят обаче в толкова странна въртележка и взаимовръзка, че си съществуват в тяхната си реална реалност в останалата реалност на това което масата (която и да е тя) нарича живот. И като продължение на първата мисъл. Когато се докоснете до тази реалност която изобщо не сте знаели (вярвали) че съществува, а тя напълно си съществува независимо от това което си мислите вие (аз), какво ви гарантира, че реалността в която съществувате е реална. Смисъл такъв: Изобщо не си вярвал и допускал, че нещо би могло да съществува и още повече, направо си съществува, а изведнъж то си се оказва, че си съществува. [до тук се разбира, че ти малко или много си бил в грешка, една от възможните дефиниции на грешка е: Ти си мислиш едно, а то е друго - грешка]. Значи това за което вярваш, че е реално, със същия успех би могло да бъде нереално, както реалното за което си вярвал, че е нереално е реално. Това което питам аз е: Къде са гаранциите? Еба си от къде да знам, вече изобщо в какво трябва и не трябва да се вярва. Физичните закони са ОК: Гравитация, сили на привличане, триене, съпротивление, маса, обем. Химичен състав и взаимодействие. Материята от която са изградени нещата: ОК. Ама това ли е всичко? Една празна рамка на абсолютно нищо направена просто от неща които си взаимодействат по определен начин? Ако не е това какво още има? Кой го определя? Как се определя? Как да се достигне до него най-вече?
Ако добавим малко напълно отделни мисли: Малко или много излиза, че всеки сам си дефинира реалността, абсолютно постоянно в реално време и съвсем сам си е гарант на реалността на неговата реалност.
Аз НЕ знам какво да сложа в моята реалност (вече), не знам дали преди съм знаел, но също така знам, че преди на генерално ниво не съм знаел и половината на това което знам сега (нямам също така и представа дали това което знам е всъщност и 1/100 от това което трябва (кое е това? както съм писал и по-надолу) да се знае, но това е предимно и само празна несигурност, в действителност не е от чак такова значение, това конкретно колебание). Проблема сега е, че вече имам чувството, че знам толкова много, че не знам какво всъщност искам да знам и дори кое ми трябва да знам и има ли изобщо неща които не трябва да се знаят и дори дали има неща които трябва да се знаят. Малко или много работата винаги клони към тоталния random което на човешки се нарича --> Лудост. Всичко все повече ми прилича на една широкомащабна лудост. Навсякъде и във всичко.
Единствената константа остава материята и всичко около нея. Знам от какво съм направен, знам как функционирам (на органично ниво) знам как протича всяко едно взаимодействие между всяко едно нещо около мен (на физично ниво). Това е и това което ползвам за момента единствено в въпросната ми собствена реалност. Това е направо да си го кажем... доста малко... и доста ограничено. Какво друго обаче да сложа, като всичко ми се струва супер shit-a.
Харесва ми от време на време, на някое конкретно време и място Пейзажа да кажем. Поглеждам и си казвам "lol" какво от това обаче... мога да го запомня като момент, мога даже и да го запечатам на снимка... Ама голям праз. Харесва ми тук таме и по-някое музикално изпълнение. Харесва ми вкуса на някой конкретни ястия. И пак това ми се струва малко и празно и дори себично (не знам дали тая дума е подходяща да се ползва за Self Centered).
Харесват ми красивите жени... това е от нивото на горните изредени неща. На практика биохимично и физиологично знам точно какво как и защо предизвиква и подстрекава и управлява и направлява въпросните ми нужди и желания и как и защо се развива цялата тая интеракция (до степените и нивата до които успее да стигне и да се развие). Това поне наистина ми се иска. Че не се случва е отделен въпрос.
Че е отделен, отделен е, но във същото време е и >>Въпроса<< За да мога взаимодействам с жени дори изобщо (а и с който и да е на първо време, ако става на въпрос...) трябва първо да имам добре дефинирана и ясна собствена реалност, която в същото време да е прегледна и представителна за страничния наблюдател. Аз малко или много мога да >>>съществувам<<< (като явно малко по-ниша алтернатива на това да >>живея<<) ограничената си реалност на физични и биохимични закони, но отстрани погледната тя на практика е нищо, щото то това е входното ограничение и дефиниращата рамка и базата на всичко на всички така или иначе и в тази си роля, тия неща не означават абсолютно нищо. Трябва да има и нещо отгоре. Единственото нещо което аз мога да си измисля, ако щете дори заради лични ограничености, не способности, не годност дори ако искате (то като нищо в крайна сметка може и това е е еба си) е дълготрайна и пълноценна и удоволетворяваща връзка с красива жена.
Смешно, малко, криво разбрано, колкото и да въртя и да суча, това е което ако ме питат, ще отговоря че искам.
Като прескочим доволно количество излишно празнословие. Това е което искам да постигна, за да го постигна трябва да го искам, ама за да го искам трябва малко или много да съм го постигнал и от тук нататък вече изобщо не се получава. То както и да се върти все си става игра на думи, но и си остава същото нещо.
Просто твърде често вече дори ми омръзва и ми дотяга и направо ме боли да искам толкова много нещо което нямам, но ако не го искам няма и как да го имам(ако вечно искаш неща които нямаш[може би в смисъл да бъдат извън обсега ти, но колко всъщност която и да е жена ми е извън обсега...]тогава определено нещо не ти е в ред, а и така работа не върви). А ако чак толкова много го искам, защо го нямам, най-вероятно защото съм негоден, а ако съм негоден защо изобщо си правя труда да искам нещо при положение, че така или иначе съм негоден и няма да го имам. На практика излиза, че само си губя времето което и без това за никакъв не ми трябва и по-хубаво да взема да се гръмна.
Горе долу това е постоянния път на мислите в главата ми и просто не мога да изляза от тоя цикъл. Имам чувството, че постоянно се пържа в нагорещен тиган с олио. Въртя, суча, ходя тук, ходя там, срещам тоя, срещам ония, тая, оная и най-накрая от цялата афера едно голямо нищо, прибирам се и си лягам аз и себе си. И на сутринта ставам пак въпросния аз и отивам и пак същата работа до следващия път когато си легна и заспя, и ако някой от тия случай вместо да легна и да заспя, падна и умра не знам изобщо дали ще има някаква разлика и най най-лошото е всъщност, че знам и не... няма да има.
Не целя някаква драма или да ми бъде обърнато внимание, макар че естествено това ще ми хареса, ама Fuck Da What, за пореден път взех да не издържам. Точно преди година по-около същото време за предстоящите 3 месеца Март, Април, Май. Изтърпях най-голямото сдухване в живота си до момента. От тогава на сам съм доста по-добре и ми е същото... (доволно wtf изказване, а?, Ама си е така, подозирам, че има нещо общо с поговорката, че като поживееш 10 години в ада и ти той ще ти се стори рай).
Колкото ми беше супер тъпо тогава, толкова ми е супер тъпо и сега, сега поне не ми е супер тъпо, че ми е супер
тъпо.
(Горното изречение, е толкова правилно, че арабия си заслужава отделния абзац).
Не искам да ми е супер тъпо. ... естествено. Искам да ми е яко. Проблема, е че кръга на неща които могат в момента да ми генерират яко, е стеснен до обекти с единична цена над ~250 000$ или красиви жени които да ме обичат... За първото теоретично мога да работя и да доведе дори и до второто. Това са очевидни неща и казвани и повтаряни и преповтаряни 1000ди пъти. Точно това е, малко ми се повръща докато ги казвам, ама няма значение (може и да е щото вчера се разбих). Въпроса е, че тая схема явно не работи за мен. Ако можех вероятно щях да го правя, а не да пиша километрични постове по форумите. Второто нещо само по-себе си съм на път да откажа да мисля, как всъщност се случва.(Но във никакъв случай, не би трябвало първото нещо да е единствената входна точка за второто. Ако се, окаже така, поне наистина, ще имам оправданието, че света е пълна дупка и ще може да не ме ебе на воля.) Пак въртях и пак суках и накрая цялата тая работа пак почва да ми прилича на лудост. Хаос, произвол, безразборност. Примерно дали тия 3 думи не са оправдание за неспособност и неумелост да се въведе и следва ред. Ама чистия абсолютен ред пък е мега скучността и линейността. Остава че съвършенството е в баланса между тези две суровини Хаоса и Абсолютния Ред и пак не стигнахме до нищо ново под слънцето, ама поне маааалко ми поолекна като си понаписах. Сега ще изям един грейпфрут. Ще изгледам някой друг епизод на Californication и после ми остават само около 40 до 60 години да запълня и съм готов... А ако можеше сега да прегърна и целуна 1 красива жена... (точно в тоя момент така ме изби на мъка, че почти ми текнаха сълзи, а следващия ми опит за дума, щеше да е всъщност стон) Но какво е всичко това ако не едно супер типично и най-вече тотално ненужно самосъжаление, което мога да преглътна както си искам (или дори ако искам, мога и да не го изпитвам изобщо) Но то така като се почне не ми се изпитва това, не ми се изпитва онова и се връщаме до същата тая ограничена реалност с физичните и химичните (и биохомичните, които са си просто само клон на химичните) взаимодействия и процеси...
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
