Вече е всеизвестно, че съм страхлива путка и безграбначно, обаче това е абсурдно.
Дори не успях да се самоубия. Изминах ~150 километра до моста който си бях харесал и нямах никакви съмнения, че ще го направя. Просто мислех, че ще е естественото продължение на пътуването ми до там, защотото продължавам и в този момент да имам 0 мотивация да бъда жив. Дори анти мотивация. Стигнах до моста взех си ножа, който си бях приготвил да си навра през гръкляна по пътя на долу и .!. (дори в задния ми джоб си ми беше последната воля (да бъда кремиран) и завещанието и всичко). Всичко се прееба. Буквално там на място изпитах опиенение от живота. То самото място е много хубаво- твърде хубаво. Не е място над река, а просто отсек от път на около ~100 метра (или повече никога не съм имал добра преценка) и от долу е нещо като ~поляна и горски пейзаж, ниски храсти, тук таме някой каманак, пътечка (тя е точно под средата на въпросната отсечка от пътя и аз бях точно на нея) Имаше 1 овчар със стадо черни и бели кози ... овчар ууууу shepard, anyway. Отсреща има само супер як балкан покрит с супер красиво зелена иглолистна гора) Подухваше ветрец седях си там и просто не можах да продължа пътя си надолу. Не че не го исках, но не ми идваше естественно както си го представях, трябваше да се насиля и щях да умра със свито сърце. (Не че пак има някакъв шанс да умра щастлив де). Направо умирам от яд, че не го направих, но вече знам, че и това не мога да направя. Потрисам се вече.
Никога повече не искам да направя нищо което някой ми каже (а няма как да се живее в живота без това). Аз нямам какво да казвам на хората за да им говоря аз, а и да им говоря те си чуват каквото искат, а не каквото казвам, тъй че по принцип няма смисъл, а и е спорно дали изобщо казването на нещо има смисъл. Направо не знам как ще умра, (за това как да живея пък дори не ми се мисли). Не искам да завися за нищо от никой, но това на практика е невъзможно, а аз не го искам до степен, че го отхвърлям. Съвременния живот е УЖАСЕН. Просто не можеш да живееш без другите хора, макар че тоя овчар дето го погледах днеска, може и да го може, ама аз не съм той. Поколенията в градовете след 60то някъде просто или съществуват в колектив от някакъв тип или не съществуват.
Не знам мисля си, че в действителност съм в добро психическо здраве, но аз на практика нямам никакъв самокотрол или дисциплина или воля, като някакъв шибан инфантил съм. Не мога да се накарам нищо. Само като съм гладен ям, като съм жаден пия и понеже ми трябва въздух дишам, ама все нещо тря се прави из между тия дейности. Седя на компа ама и тва ми е писнало та ми е преписнало (това е сигурно последното нещо което >успявах< да се насилвам да правя, иначе отдавна спрях да говоря със всички буквално, просто щото за кво да им говоря... и също така още повече за кво пък да ги слушам на мен какво ми казват. Мамка му продължавам адски много да искам да не съм жив. Буквално почвам да разбирам в английския, що се кълнат на "ще те накарам да ти се иска да не си жив". Е не знам кога и как е станало, ама точно това ми е, ако смятах, че ще помогне щях да се моля за това да умра, дори подсъзнателно всъщност само това правя. Като някакво мекотело оставено на слънце да се пече или още по-лошо направо живо върху ел. скара.
Да му сера на лайняния живот, даже смъртта в живота не е лесна. Явно в живота "лесно няма" е ужасно всеобхващащо понятие. Не може ли да има нещо каквото и да е лесно (освен мрънкането, което също не винаги се получава) .
Какво по дяволите, нямам почти никакво гориво в колата, след 10 дена няма да имам интернет, имам 50 лева, 1 хляб 1 салам 1 кашкавал. Не искам да искам от никой нищо, не искам да дължа на никой нищо, не искам никой да има никакво право да ми казва нещо НИКОГА. Не искам докато някой ми говори да се чувствам длъжен да го слушам. Искам да не ми пука. Искам да живея по своята си воля и собствените си решения и собствените ми действия да са базирани на собствените ми решения и очаквания. Не да правя нещо понеже някой ми е казал да го направя, или очаква от мен да го направя.
Повтярям се но се налага. Искам да правя каквото аз искам и то да ми носи това което ми трябва към момента. Както впрочем пътуването днеска. Изминах 300 километра с колата си буквално на километри от гръцката граница и обратно и се върнах и супер много ми хареса да шофирам, хареса ми придвижването хареса ми да видя селата и градовете и хората, обаче донесе ли ми нещо !? Не само инвестирах, гориво, време (макар че то и 5 стоинки не струва моето) енергия. Целия живот е така. Изобщо не мога да си обясня от къде има изобщо някаква възвращаемост.
Според мен просто някой хора се разждат с по-голям първоначален заряд или са достатъчно разумни (или бавни в смисъл чисто и просто тъпи) и го изразходват по-бавно пропорционално с амортизацията на тялото. Аз по принцип явно винаги съм горял по-ярко от колкото е трябвало, а цялата тая марихуана и други лайна съвсем са ме направо експлоадирали за кратко (на принципа ихо ахо и после тихо) И ся съм с шибаното си младо тяло дето няма утре други ден да му фалира сърцето просто ей така и 0 енергия за живот 0. Все едно съм умрял жив в тялото си. Не че сте длъжни да ме разбирате. Но това вече не е живот това е 100% наказание. Дори всичко сам да си го причинявам не е като да мога да изляза из веднъж извън себе си.
И някви тривиални неща ме побъркват. Трудовата ми книжка е още в фирмата на леля ми и аз изобщо не искам да ида да си я взема, просто заради шибана и дебилна гордост. Баща ми първо сам предложи да ми я донесе после и след 2 напомняния уж забравял, а дори и наистина да забравя мен кво ми дреме, да не е предлагал изобщо, аз тамън се бях наканил да ида да си я взема, но като разбрах, че има опция да не го правя, за кво да го правя и после ... не. А не искам изобщо изрично да му говоря щото, ще остане с впечатлението, че ми дреме че същесвува. Това може би не е нормално или о.к. да се каже, обаче. ... Ся изведнъж ще почна малко по различно... Може да е дори признак на върховна глупост, човек да се "отрича" от собствения си баща и/или майка. Обаче де да знам. Според мен нищо не дължа на тоя човек, дори той е >виновен< за факта, че съм жив. Не искам дори баща ми да слушам за това какво той иска и смята и така на татък ... НЕ ме интересува. А всеки човек винаги прави точно това усети ли и за микро секунда, че някой е по-лабилен зависим или слаб и веднага почва да взема надмощие. То е дори не осъзнато, обаче неосъзнато за страната която го прави. Аз съм като един гол нерв в глуха защита (а това не прави точно НИЩО, щото единствената >>>>ЕДИНСТВЕНАТА<<< защита в тоя живот е 100% all out нападение. Аз обаче имам 0 енергия за действие в посока напред и нагоре. Като за някой жени се твърди, че са "емоционалното кошче за боклук на приятелките си". Аз съм шибаното самоходно градско сметище (света е изграден така, че винаги някой трябва да е и това, но по-добре естествено да не си ти), обаче нямам "доблестта" да си понеса дори тази си роля "роболепно" щото в света до толкова до колкото си в някаква степен маалко полезен ако, ще да изяждаш храната от кофите за боклук, все пак явно ти се дава някакъв шанс. Е маааамка му, аз съм достатъчно путка за да исках да избягам, е не се получи. Не мога да избягам, не искам да остана. Кво ще трябва да умирам няква адска агонизираща смърт от глад? Да си продавам нещата? Кво ? 1 по-1 Заложни къщи и за кво за няква шибана храна, щото кво като съм гладен съм гладен, всеки знае, че като е гладен и иска да яде. Да работя? Да трябва във фиксирани чаосве да правя фиксирани неща или да слушам някви хора и да получавам почти нищо + 1 камара неща които >НЕ< искам върху парите котио наистина ми трябват ... за супер жалкото нещо храна и най-много и-нет, а в едно не чак толкова далечно бъдеще баща ми ще умре, аз 100% ще сменя ключалката да може да се разкара и приятелката му която всеки ден ми бърка в мозъка с факта, че съществува (както и 99% от другите хора по света де, ама те не са в дома ми) и тогава, ще трябва да се плаща ток, вода, данък смет, данък сгради... Аз след 4 месеца 100% няма да мога да си платя дори данъка на колата (който впрочем е 250 кинта за 2.0 bmwра) А 100% не искам да я продам за половината на парите от които съм я купил и с тия пари само да си слагам храна в устата докато не свършат и после какво? Пак да фейла да се самоубия. Не искам по никакъв начин да си одължавам агонията, а не успях да я прекратя, направо не осъзнавам. Бях там, исках го, трябваше да си сваля обувките, щях да се почувстам по-комфортно и свободно, не знам защо е така, но е така. Седях и и кво само си седях със абсолютно всички причини да не бъда жив и просто не успях да се приведа в състояние мъртав. Имаше мантинела и след нея 1 ограда ~1.5 метра и после почти никакво пространство да се стъпи, като цяло трябваше, прехвърли ли се оградата и пътя да е 100% надолу. Някак си ако можеше да поседна от другата страна на оградата, просто да си поседя седнал и да си помисля още малко, можеше да се "изсуля" буквално. В посока смъртта... дебилно е разбира се след като си пропатувал 150 километра уж да умреше и да обвиняваш оградата 1 стъпка преди смъртта, дори наивно, детинско... мразяяя сеее. За къв изобщо бях там. Супер много го исках, супер много го искам, защо тогава не е факт. Еби му майката. Кво е тва вееееееее. Тва е като целия ми живот само искам неща дето не мога да постигна, ама то аз ако не искам нещата които не мога да постигна не ми остава нищо което изобщо да искам.
_________________ Животът е един постоянен опит да се раздели десет на три.
|