Искам да разкажа една история.
Някога отглеждах ротвайлер на име Лопез. Кучето беше изключително расово - майка и баща шампиони - най-красивото, което съм виждала и до ден днешен /не, не, защото беше мое, не бях аз собственичката/. Лопез, или Попо, както го наричах, имаше един единствен дефект - беше болен от гигантизъм и надраснал с 4 сантиметра дори най-високия допустим стандарт. Беше отлично възпитано куче, в него не се съдържаше грам агресия, беше обичлив и много сърдечен голям мечо! Цапкаше си със смешна походка редом мене и най-голямо щастие в живота му доставяха две неща: да намери автомобилна гума, да се разхожда гордо с нея, след като я "нарами" на врата си и да се храни в моята компания. Даже отказваше да яде, когато ме няма.
Интелигентен, възпитан, спокоен характер с голяяямо сърце. Единственото му "прегрешение" беше, че плашеше с чудовищните си размери - главата му беше в пъти по-голяма от моята. Лопез никога не е нападал куче, камо ли човек. Въпреки това, хората се плашеха от него - крещяха "махнете го този убиец, водете го с намордник, вържете го на верига". Но не върху това искам да акцентирам.
Начинът, по който останалите кучета третираха Попо, будеше в мен недумение и разсъждения за отношенията по принцип. Нямаше четириног любимец в квартала, от най-смешните булонки, през грациозните гончета, та чак до изнемощелите помияри, което да не го нападаше в мига, в който го зърне.
Спускаха се по единично или направо на глудница и лаеха освирепяло срещу него. Никога не смееха да се доближат достатъчно, за да го захапят, но пръскаха лиги от злост. Попо винаги стоеше спокоен и гледаше въпросително. После се извръщаше към мен в очакване на заповед - милото животно искаше да види дали аз се чувствам застрашена и имам ли нужда от защита. Никога не съм му давала карт бланш за атака, той също избягваше своеволия, тъй като и двамата отлично знаехме колко кървав и разпарчетосан ще бъде резултатът за противника - ротвайлерът обладава една от най-силните захапки в кучешкия свят и без особено усилие може да прекърши и най-здравата кост в човешкото тяло, тазобедрената.
Никога няма да забравя и леката сянка на тъга в погледа му, тъга, породена от самотата му - никое куче не желаеше да играе с него. Попо не разбираше защо предизвиква такава ненавист и злоба в събратята си, а аз не вярвах, че ще ме разбере, ако му обясня.
И така, волю-неволю, човешкото му семейство се превърна в единствените му приятели. Обичахме го много и той ни се отплати с цялата си преданост, нелепи клоунски номера и мечешки прегръдки.
Почина миналата година. Дори и в последните му дни, когато беше видно, че животът и силите го напускат, другите кучета продължаваха да го нападат.
Смешно е да видиш как момиче, почти по-малко от кучето си, го брани от измършавяли псета. Смешно, но донякъде тъжно.
Почивай в мир, Попо, ти беше и ще си останеш единствен!
_________________ The Queen of tarts, she ate some hearts. The Jack of tarts, he stole these hearts....
psycho gay rapist werewolf!!!!
|