Като бях малка (6-годишна), прекарах 10 месеца в Брюксел с баба и дядо, които работеха в бг посолството. Потвърждавам за времето - имаше само 3 (ТРИ) слънчеви дни, през които носих къси гащи. През останалово време валеше и аз бях болна. Преди Коледа се разболях толкова много, че баба ми реши, че ще умра и ми донесе Барби-то, което Пер Ноел (тамошният Дядо Коледа) се предполагаше да ми донесе на Коледа. Много беше яко - с розова рокля на звезди, розов чадър и розови обувки, които светят в тъмното. И досега не съм виждала по-красиво от него.
Не умрях.
Веднъж паднаха 5 санта сняг и страната обяви бедствено положение.
Това с валонците и езиците съм го виждала и аз. Нема такава простотия, надявах се да се е променило с времето, все пак оттогава минаха повече от 20 години. Нъц. Тогава нямаше турци и пакистанци и градът беше много приятен. Липсва ми и се надявам някога да се върна там. Един ден успях да се загубя в местния супермаркет - Делез. секи, съществува ли още тая верига? Разревах се, заведоха ме при една от касиерките, тя ме попита как се казвам на френски (около 40 пъти, докато спра да рева и й обърна внимание) и след това съобщи по уредбата, че съм при нея и майка ми (която беше дошла до Брюксел, за да си ме прибере в Бг) дотърча със супер изплашено изражение на лицето.
Имаше карнавал на цветята, в който хората бяха направили всякакви форми от цветя. Не го видях, щото бях болна. Не можах да ида и на поклонението на паметника на някакъв българин (Тодор някой си, не помня), който почитат в Белгия, щото бях болна. Помня, че в квартала на посолството минаваше едно камионче за сладолед, свиреше няква мелодия, за да примами клиенти. Веднъж една от другите българки в посолството ми купи сладолед, аз се разболях и баба ми й вдигна скандал. Когато не бях болна, ходех на детска градина, която мразех, щото там говореха на френски, а аз не го знаех като останалите деца в посолството и ми беше много самотно и тъпо. Помня, че ни караха да облепяме с хартиени сърца някви гигантски кутии от прах за пране - такива се появиха в Бг едва напоследък, по времето на комунизма ги нямаше...
В посолството имахме дървета с питомни кестени - беряхме си ги и си ги варяхме. А на оградата на съседа имаше френско грозде, което също опосквахме с децата. Подариха ми колелото на един от по-порасналите батковци там и аз успях да се пребия епично още в първите 5 минути. Като ми зараснаха коленете си го карах с кеф. Дядо ме заведе в музея да видя дрешките на Пикльото (има един много известен шадраван, който е пикаещо момченце - увековечава някво хлапе, дето е препикало няква бомба и не й е позволило да се взриви... или нещо от сорта) и куклените чаени сервизи на някогашните принцеси... Помня, че ме накара да пипна някаква статуя на Христос, увит в платно, след свалянето от кръста - за да се върна в Белгия, каза. Вдигна ме от земята, за да го направя. Като си тръгвах от Белгия, беше на летището и двамата с него ревахме с глас. Той беше много ревлив, моят дядо, бог да го прости, обожавах го. Баба ми го изгони, за да спра да рева и аз спрях.
Виждала съм французи в белгийски ресторант - държаха се все едно страната е във френска окупация. ОТВРАТИТЕЛНИ селтаци бяха...