Някак си не мога да видя нищо като "истина" която заслужава да бъде изказана и защитавана. Всичко са някакви условни понятия и мега променливи и като такива всичко казано на базата на тях е безплодно защото не би могло да има твърд еднозначен отговор. Съответно тъй като говоренето не води до нищо, няма смисъл и да се прави. Ама не може да не се говори, просто не може. Потресен съм от това хората за какви неща и с каква радост си говорят. Разбира се тяхната радост "ме заразява" и ми е приятно да съм сред хора дори и да си мисля, че говорят мега кретените. Дори и някак си да успея да се самонавия, че има смисъл да говоря, не мога да го правя както преди убедено и доволно. Винаги като заговоря и сдухвам целия разговор и настъпва момент на awkward silence и всички се втренчват в мен. Или примерно просто не говоря нищо, което е странно, а чувствам, че не ми е присъщо. Или оптимално лошия вариант. Казвам нещо, но понеже самият аз не съм изобщо обеден в него, само си го измънквам под носа и или то бива напълно пропуснато (което изобщо не ме кара да ми е яко) или някой го чува, прави изказването ми на пух и прах с кеф и се продължава някакъв разговор. Преди бих се въвлякъл в спор, но сега примерно, просто съм съгласен с доста от чуждите позиции, или знам като факт, че за тях са си точно толкова правилни колкото моята собствена за мен си и не чувствам никаква нужда да ги убеждавам в правотата на моето мнение. А когато не смяташ за нужно да наложиш собственото си мнение, то наистина не се налага и това е А) неприятно, Б) какъв е смисъла изобщо да изказваш мнение, когато знаеш че ще бъде подминато така или иначе.
Пак се връщам на това как непрекъснато се спирам сам. Някак си знам, че във всичко в което ти самият влагаш смисъл и то има смисъл, но в крайна сметка пък всичко е също толкова напълно без смислено и грам не ми се занимава с нищо. Най-смиленото нещо което намирам като начин за интеракция с бая дейности е просто да не ги извършвам. Но не може да не се прави нещо, но как да се прави нещо като никъде в крайна сметка няма кой знае какъв смисъл и всичко е занимавка да си запълниш времето между докато си се родил и после умреш... И тъй и тъй ще умреш. Дали ще е след 1 час или 60 години, кво? Ще си позаработил някой лев за "родината" ще си направил едно, две деца, които ще са супер нужни сред 7 000 000 000 други хора по планетата и после ще си умрял. Ако умреш след 1 час -двете деца, все тая. Някакво няма "да си направил много неща" е еба си? Какви са тия много неща които не съм направил? Не съм скачал с бънджи, вярно, но утре други ден примерно ще го направя и после какво? Остава парашута като яка дейност ок още 1 година на тая идея до изпълнението и. Бих пътувал супер много по света, ама бих го правил като белите хора. Не като някакви прошляци по автобусите и с раница, ами със самолет и кредитна карта и без дертове. Просто ей така мога да се запилея за 6~7 години. Има бая неща по света които бих направил и видял. Ама в реалността никога няма да имам парите да си го позволя. И тука идва "Никога не казвай Никога", чакай каквооооо?
Ами аз примерно се отказах от вишето си образование. Сега ще работя оптимално прошляшки работи. Които ще ми стигат точно колкото за ежедневни разходи и по един балкан с алкохол събота и неделя. На 40 когато се наситя на самота и мизерия (понеже заради особеностите на характера ми никога няма да бъда с жена каквато искам, ако изобщо бъда с някаква) ще се гръмна. Разбира се ако до тогава не се разболея от някакви мега грубите болести и не умра така или иначе.
Някой би попитал защо не се гръмна да кажем сега, а го отлагам чак за 40? Ми не е като да не ми минава мисълта през главата един два пъти на ден и вечер да не заспивам самоуспокоявайки се с това, че евентуално утре може и да не се събудя. (За съжаление, пхахха сега дори си мисля, че сигурно с това майтап не трябва и някой ден може много да съжалявам за нещата които съм мислел сега... това непрекъснато ми се случва, когато кажа или си помисля нещо което искам и не много след това ми се случва да съжалявам мега много заради думите и постъпките си, а никога преди това не ми се е случвало) Но наистина има нещо което остана да пробвам и то е да се издържам сам. Мисля, че тогава ще ми е малко по-яко. Дето се вика да си стъпя на краката, да видя мога ли не го ли мога. Ако изкарам 1 година работа със стабилен доход и малко да се отракам и после хващам за където ми видят очите. Да бачкам каквото и да е където и да е. Сега живея начина си на живот като от 16, а съм на 22. Това със сигурност е доста силна причина да бъда не удоволетворен. Щото очевидно не успях да се развия по един от възможните пътища. Този на образованието. Фактите обаче сочат, че в по дълготраен период и това ще ми омръзне. Смисъл ще е ново до един момент и после ще е пак рутина от едно и също, едно и също и пак ще бъде ни напред ни назад. Ще увисна там където съм. Щото в света в крайна сметка има само толкова... Може и да има повече, но за да го видиш, трябва да се движиш. За да се движиш, трябва да има нещо което искаш, за да искаш нещо трябва да знаеш или поне да предполагаш че го има. А за да знаеш, че го има трябва да се движиш. Защото ако си седиш в един mini loop от това което имаш, няма нищо ново. Като няма нищо ново и няма към какво да се стремиш и си седиш на 1 място и няма нищо ново и... мисля че ме разбрахте.
Искам да отбележа и няколко думи на това как вече нещата които казвам ме преследват. Преди наистина нареждах някакви мега хора, мислех си че са идиоти и беше мега безнаказано. Правех, кефех се, забравях се и нищо не се случваше и си продължавах. Ся пак си мисля, че мега много хора са идиоти. Ама непрекъснато реалността ми натрапва, че не са и всъщност аз съм идиот. И това не ме кефи. Смисъл еба си. Дори и да съм идиот, какво да направя по тоя повод? Различен човек няма как да стана. Аз съм който и какъвто съм. естественият подбор като ме е отсвирил някъде по пътя и аз за момента отказвам да се гръмна, какво по дяволите да направя? Ако дори няма виновни, ми в крайна сметка аз съм си виновен. И кво от тва? С цялата тая вина гъза ли да си избърша или да си пребоядисам предната врата? Правил съм мега много грешки, не ми се занимава с нищо, но и не искам да умра току така. Смисъл искам, ама ако може да е от само себе си. Нещо инфаркт, инсулт бързо, не очаквано и без болезнено (по възможност), ако е за каузата малко агония кво, така или иначе после ще съм мъртъв и няма да ми дреме. Ама сам да се самоунищожа пък няма да стане. Ще продължавам да си слагам храна в устата, ако и да сещам да яма само щото знам, че ако не го правя и ще се деформирам и после ще умра. Сериозно. Смисъл ако има с какво да се залисвам изобщо не се сещам да ям. И впрочем тука мога и да лъжа. Харесва ми да се храня и има много неща които обичам на вкус. Ама в крайна сметка да живееш само за да се храниш е нелепо. Да живея заради добруването на някакви други хора (сирачета примерно) няма особен шанс, щото ся в крайна сметка като не ми дреме, не ми дреме. Заради обществото като цяло абсурд. Заради себе си... всъщност то не е лошо. Ама някак си не става. Просто го знам като факт, щото съм го правил бая дълго време или на мен просто не ми се отдава. Иска ми се да съм някак си ангажиран с други хора. Ама точно след първите 10 минути и вече изобщо не ми се иска чак толкова много...
Тука вече стената от текст взе да набъбва, а и аз взех да се чувствам по-добре. Ама все пак ми се иска да отбележа, че вече дори не мога със чисто сърце да се подигравам и с грозните жени. Какво е това по дяволите? До къде е стигнал света за да не изпитвам удоволетворение като твърдя, че грозните жени и гейовете и инвалидите са излишни и трябва да бъдат събрани на куп и разстреляни като кучета. Смисъл мен пак ме кефи да го казвам, а вероятно още повече би ме кефело да го направя. Но някак си малко по-късно и ми става мега криво. Щото се сещам, че щом дори и не нужна безлична отрепка като мен може да съществува и да се радва от време на време и да иска и да получава тук там. Защо пък един човек който е без една ръка или обича да му го слагат в гъза и има цел и мечта, да кажем научен труд които да осъществи и остави на поколенията и после 10 деца на щастливи млади родители не умрат заради това което е направил въпросния мега гаден инвалид, да не заслужава да живее и да се радва. Да се смее и да се радва и да бъде ангажиран с живота. И най-малкото, пред един такъв човек аз имам права колкото червей. Имам си пълен набор крайници, условия да се образовам и евентуално да творя. А само мога да повтарям "Не мога", "Не ми се занимава", "Много е трудно". Докато някакъв инвалид да може да "Може", "Да се занимава" и ако и да му е трудно да го прави. Да се смее и да се радва и дори да е искрено. А аз само да се муся и да се сдухвам. И ако и моето мнение, да е че тоя е еба ти непълноценния човек и само се прави, а и в процеса загрозява пейзажа. Какво от това. Цялата шибана реалност сочи обратното на моето мнение. И дори и да смятам, че всички хора които го подкрепят и го смятат за равен въпреки очевидната липса на крака да кажем, са мега малоумните лицемери. Това просто явно не е така. Явно масата от хората все пак откриват някакъв смисъл в тоя живот и са много положително настроени спрямо него и го живеят и даже и му се кефят. Нещо което ми е много непонятно как се случва.
Принципно аз всъщност цял живот съм разсъждавал горе долу като сега. Ама преди винаги си мислех, че има още и още и още. А в един момент се оказва, че ако сам не си измислиш какво повече искаш, няма кой да ти го измисли. И ако не си мислил много трезво до тоя момент какво да правиш и да искаш. И в един момент се оказваш много прецакан и с един тон нереални желания. Докато всички хора около теб се забавляват с кой каквото има, докато ти си оставаш вечния недоволен.
Сега съм вече в толкова добро настроение, че даже ще кажа нещо хапливо по повод Sierra. Просто за да има.
Някво оценявам, че и ти си човек и че някак си намираш начин да бъдеш по-щастлива от мен въпреки, че си дебела лесбийка, но все пак ако прочета във вестника, че те е блъснала кола и ще си причината за 3 минутна искрена усмивка- Поздрави: Аз
Тука вече просто ставам жалък, но да. Когато виждам други щастливи хора и съм бая нещастен. Обаче като са мизерни и едвам се сдържам да не се усмихна. Но това е ако са относително непознати. Ако са познати, като са щастливи съм нещастен и като са нещастни пак съм нещастен. Еба си мизерията

. И това като цяло не е съвсем истина. Другите всъщност изоообщо не ме ебат (което явно май си е и груба грешка) искам просто някак си да съм щастлив, ама не мога да измисля как. Всичко което ми идва на акъла е от спектъра на не реалното. Има някакви малки прозорчета на кеф. Ама overall feelinga ми е за някаква еба си празнотата и пустотата.
Не се чувствам пълноценен и някак си не смятам, че това изобщо е възможно. И като цяло смятам че и другите хора са в крайна до голяма степен самоходни торби с мръвки и кокали и както моя, така и техния живот изобщо не е толкова ценната суровина колкото се спеколира. Дето живи там и мъртви. И тия трагедии дето измират по 10тина хиляди човека всъщност изобщо не са чак толкова трагичните. Семействата им да си страдат колкото си искат, животите им са разбити и т.н. Ама какво толкова има още 7 000 000 000 от същата субстанция.